Седнаха на пътя и изядоха остатъците от печените си питки, които бяха станали корави като бисквити, и последната риба тон. Той отвори една консерва със сини сливи и си я разделиха. Момчето наклони тенекиената кутия в скута си, така че да събере последния сок, прокара пръст по вътрешната стена и го пъхна в устата си.
Внимавай да не се порежеш, рече мъжът.
Винаги ми казваш това.
Знам.
Гледаше го как облизва капака на кутията. Много внимателно. Като котка, която ближе отражението си в огледалото. Стига си ме гледал, каза момчето.
Добре.
То натисна капака на консервната кутия надолу и я сложи на пътя пред себе си. Какво? — попита детето. Какво има?
Нищо.
Кажи ми.
Мисля, че някой ни преследва.
И на мен така ми се струва.
И на теб така ти се струва?
Да. Точно това си мислех, че ще ми кажеш. Какво искаш да направим?
Не знам.
А какво мислиш?
Нека просто да продължим. Но трябва да скрием боклука си.
Защото ще си помислят, че имаме много храна?
Да.
И ще се опитат да ни убият.
Няма да ни убият.
Но могат да се опитат.
Но няма да успеят.
Добре.
Мисля, че трябва да се скрием в бурените. За да видим кои са.
И колко са.
Да, и колко са.
Добре.
Ако успеем да минем през реката, ще се изкачим на онези скали отсреща и оттам ще виждаме пътя отвисоко.
Добре.
Станаха и струпаха одеалата върху количката. Вземи консервните кутии, каза мъжът.
Дългият сумрак вече беше напреднал, когато пътят стигна до реката. Минаха по моста и тръгнаха с количката през гората, търсейки място, където да я оставят, така че да не се вижда. По едно време се спряха и погледнаха назад към пътя в падащия здрач.
Ами ако я избутаме долу под моста?
А ако те слязат долу за вода?
Колко далече са според теб?
Не знам.
Стъмва се.
Знам.
Ами ако отминат в тъмното?
Просто трябва да намерим място, откъдето да наблюдаваме. Не е толкова тъмно още.
Скриха количката и се заизкачваха с одеалата си нагоре по склона между скалите. Избраха си място, откъдето пътят се виждаше между дърветата, може би на около половин миля разстояние. Бяха заслонени от вятъра и се завиха с одеалата, като ту единият, ту другият наблюдаваше пътя, но не след дълго момчето заспа. Той самият се беше унесъл, когато една фигура се появи в горната част на пътя. Сетне още две. А после и четвърта. Спряха се и се скупчиха. След това продължиха. Едва-едва ги различаваше в дълбокия сумрак. Помисли си, че скоро може да спрат и съжали, че не е избрал по-отдалечено място от пътя. Ако решаха да спрат на пътя, щяха да прекарат дълга студена нощ. Спуснаха се надолу по пътя и тръгнаха по моста. Трима мъже и една жена. Жената вървеше с поклащаща се походка и когато наближи, видя, че е бременна. Мъжете носеха раници на гърбовете си, а жената платнен куфар. Всички имаха неописуемо окаян вид. От устите им излизаше лека пара. Минаха по моста, продължиха надолу по пътя и изчезнаха един по един в чакащия мрак.
Нощта тъй или иначе беше дълга. Когато стана достатъчно светло, за да се вижда, той се обу, стана, наметна се с едно от одеалата, пристъпи напред и погледна надолу към пътя. Гола гора с цвят на метал и полето отвъд нея. Все още се виждаха смътно изкривените очертания на стари селскостопански сгради. Вероятно бяха складирали там памук. Момчето още спеше. Той отиде долу при количката, взе картата, бутилката с вода и една консерва с плодове от оскъдните им запаси, сетне се върна обратно, седна на одеалата и се зае да изучава картата.
Винаги си мислиш, че сме изминали повече път, отколкото в действителност.
Той дръпна пръста си малко назад. Тогава тук.
Още по-назад.
Тук?
Добре.
Мъжът сгъна омекналите прогнили страници.
Те седяха и гледаха между дърветата към пътя.
Мислиш ли, че твоите деди гледат отгоре? И че претеглят делата ти в своята голяма счетоводна книга? Но спрямо какво? Няма никаква книга и дедите ти лежат мъртви в земята.
Боровете постепенно отстъпваха място на дъбовете. Магнолии. Дърветата бяха мъртви като всичко останало. Взе едно от плътните листа, стри го на прах и го остави да се посипе между пръстите му.