Клекнаха на пътя и ядоха студен боб и студен ориз, който бяха сготвили преди няколко дни. Храната им беше започнала да ферментира. Нямаше как да накладат огън, без да бъдат видени. Спяха, сгушени заедно под вонящите завивки в тъмнината и студа. Мъжът държеше момчето близо до себе си. Беше толкова слабичко. Моето сърце, каза той. Моето сърце. Но знаеше, че ако е добър баща, може би все пак трябва да постъпи, както бе казала тя. Знаеше, че момчето беше единственото нещо, което стоеше между него и смъртта.
Годината беше към края си. Дори не знаеше кой месец е. Предполагаше, че имат достатъчно храна за прехода през планините, но не можеше да бъде сигурен. Предстоеше им да се изкачат на височина от хиляда и седемстотин метра и щеше да бъде много студено. Все повтаряше, че всичко зависи от това дали ще стигнат до крайбрежието, но когато се събудеше нощем, знаеше, че говори празни и несъстоятелни неща. Имаше немалка опасност да загинат в планините и това да бъде краят им.
Минаха през развалините на един курортен град и поеха на юг. Опожарени гори по склоновете, миля след миля. Снегът тази зима дойде по-рано, отколкото бе очаквал. По пътя не се виждаха никакви следи, наоколо нямаше нищо живо. Почернели от огъня каменни блокове лежаха по скованите била с голи дървета като силуети на мечки. Мъжът стоеше на каменен мост, под който водите се изливаха бавно в един вир, превръщайки се в сивкава пяна. Тук някога беше гледал пъстървите да танцуват в бистрия поток, хвърляйки съвършените си сенки върху камъните под тях. Продължиха. Момчето крачеше бавно подир него. Облегнат на количката, той напредваше нагоре, следвайки виещите се завои. Високо горе в планините все още горяха пожари и нощем виждаха светлината им през тъмнооранжевата пелена на саждите. Ставаше все по-студено, но нощем си палеха лагерни огньове и ги оставяха да догорят, когато тръгнеха на сутринта. Мъжът беше увил краката и на двама им със зебло, стегнато с връв. Засега снегът беше само няколко сантиметра, но знаеше, че ако станеше много по-дълбок, щеше да се наложи да оставят количката. Придвижването с нея ставаше все по-трудно и често трябваше да спира, за да си почине. От време на време заставаше край пътя с гръб към детето, опрял ръце на коленете си, и кашляше. Сетне се изправяше и стоеше с насълзени очи. Върху сивия сняг оставаше фин кървав воал.
Лагеруваха до една скала, където мъжът опъна брезента върху няколко колчета. Той запали огъня, а после събраха голяма купчина дърва, за да им стигнат за през нощта. Направиха си рогозка от стебла от бучиниш, за да ги пази от снега и седнаха върху нея, загърнати с одеалата си. Гледаха огъня и пиеха последното какао, което бяха намерили преди седмици. Отново валеше, меките снежинки долитаха от мрака. Мъжът дремеше в прекрасната топлина. Сянката на момчето, носещо наръч дърва, мина покрай него. Наблюдаваше го, докато то подклаждаше огъня. Пламтящият дракон на Бога. Искрите се понасяха нагоре и умираха в беззвездния мрак. Много умиращи думи са загубили смисъла си, но тази благословия е истинска, макар и откъсната от един друг свят.
Когато се събуди на сутринта, от огъня бяха останали само въглените. Тръгна по пътя. Навсякъде беше светло. Като че ли изгубеното слънце най-после се връщаше. Снегът беше обагрен в оранжево и като че ли потрепваше. Горският пожар напредваше по обраслите с изсъхнали дървета хребети, припламваше и блещукаше на фона на надвисналите облаци като Северно сияние. Макар да беше студено, стоя там дълго. Цветовете събудиха в него нещо отдавна забравено. Направи си списък. Шепни молитви. Помни.
Стана още по-студено. Нищо не помръдваше във високия свят. Над пътя се носеше тежката миризма на дървесен дим. Мъжът буташе количката през снега. По няколко мили всеки ден. Нямаше представа колко далече е върхът. Ядяха пестеливо и бяха гладни през цялото време. Той стоеше и оглеждаше местността. Далече долу се мержелееше река. Колко ли път бяха изминали досега?
В съня му тя беше болна и той се грижеше за нея. Сякаш извършваше някакво жертвоприношение, макар истината да беше друга. Той не се погрижи за нея и тя беше умряла сама някъде в мрака — нямаше друг сън, друг бленуван свят, нито друга история.
По този път вече няма говорители на Бога. Те са си отишли, взимайки света със себе си, и съм останал само аз. Въпрос: каква е разликата между онова, което никога няма да бъде, и онова, което никога не е било?