Първият епизод, „Черният ноември“, се развиваше в малко южняшко градче, в което витаеше зловеща тайна — посичането с брадва на немски военнопленник и на свещеника, който се бе опитал да го защити. Никога не бях гледал подобна история, не само по отношение на тайнствеността, напрежението и действието (сцената с електрическия трион все още е жива в съзнанието ми), но и на притегателната сила на героите и реалността, пресъздадена чрез сценария.
Открих, че очаквам с нетърпение да настъпи следващата петъчна вечер, после следващата и по-следващата… Имаше нещо в начина, по който говореха героите, емоциите, които изразяваха, ценностите, в които вярваха, и това нещо дълбоко ме разтърси и разбуди ума ми.
За първи път в живота ми започнах да се зачитам в надписите в началото и в кръя на филма. Кои, по дяволите, бяха хората, сътворили тези прекрасни приключения? В един епизод се разказваше за корабчетата за скариди в Мексиканския залив, със сюжет, подобен на Шекспировата пиеса „Укротяване на опърничавата“. В друг — за уличните банди в Лос Анджелис, с поетичен диалог насред мизерията. А в трети ставаше дума за пръскането на посевите във Финикс с пестициди, и то с трагичния оттенък на древногръцки мит. Тогава не знаех нищо за Сартър, екзистенциализма или за философията на битниците. Но дори и да не можех да назова онова, което преживявах, то ме караше да се чувствам емоционално и интелектуално жив. Мартин Милнър и Джордж Махарис играеха главните роли. Въпреки това, независимо от значителния им актьорски талант, аз се чувствах необичайно заинтригуван от умовете зад кадър, от създателите, които измисляха драматичните ситуации и репликите (понякога завладяващи монолози, които траеха по пет минути), произнасяни от актьорите. Режисьор беше Хърбърт Б. Ленърд, а Сам Манърс — продуцент. Добре. Но… После осъзнах, че още едно име се появяваше в надписите след всеки епизод. Стърлинг Силифант. Сценарист. Писател. Боже мой! Осени ме нова идея.
Онзи единайсетокласник, който преди нямаше амбиции за каквото и да е, успя да открие адреса на „Скрийн Джемс“ — филмовата компания, чието име се появяваше накрая на финалните надписи. Тъй като не разполагах с пишеща машина, изпратих едно написано (по-скоро надраскано) на ръка писмо на Стърлинг Силифант, в което го питах как бих могъл да се науча да пиша такива прекрасни неща, каквито твореше той. Седмица по-късно (все още си спомням смайването си) получих отговор от него — две гъсто напечатани страници, които започваха с извинението, че толкова късно ми отговаря. Щял да ми пише и по-рано, обясняваше той, но когато пристигнало писмото ми, бил на кораб в океана. Силифант не ми разкри никакви тайни и всъщност отказа да прочете нещо, написано от мен, (отчасти заради моята неопитност, отчасти поради законови причини), но ми каза следното: „За да станеш писател, трябва да пишеш, да пишеш, да пишеш…“
След като съм изписал милион думи, аз продължавам да пиша. Ако не беше Стърлинг, никога нямаше да се запиша в университет. Нямаше да защитя бакалавърска степен, да не говорим за магистърската и докторската, нямаше да срещна Филип Клас, нямаше да напиша „Първа кръв“. Едно от най-трепетните ми преживявания се случи през един летен следобед на 1972 г., когато Стърлинг ми се обади по телефона, за да ми благодари за изпратения екземпляр от „Първа кръв“ и да ми каже, че е харесал романа и че е поласкан от това, че е бил мой вдъхновител. „Ако бях котка — каза той, — щях да измъркам.“
Продължихме да поддържаме връзка, но не се срещнахме до лятото на 1985 г., когато той предложи да отида на 4-и юли в Лос Анджелес и да прекарам празника с него. Двайсет и пет години след като за първи път се сблъсках с неговата творба, най-накрая успях да го срещна — набит мъж с широко усмихнато благородно лице, къса прошарена коса и великодушен характер. В негово лице видях бащата, който никога не бях познавал. Накрая, сякаш за да се затвори кръгът, той взе романа ми „Братството на розата“, занесе го в Ен Би Си и им предложи да направят мини сериал по него. През 1989 г., когато сериалът бе излъчен след шампионата за Суперкупата — най-гледаното телевизионно предаване, — изпитах благоговение, щом прочетох финалните надписи и отново видях магическите думи — продуцент: Стърлинг Силифант.