— Добре. — Въздъхна дълбоко, докато вървеше обратно към сцената.
Получи огромен шоколад „Млечен път“, вързан с розова панделка, и първото си любовно писмо. Камериерката си беше отишла, а тя стоеше на прага, загледана в бележката.
Ема,
Ще измисля нещо по-добро, когато стигнем в Париж. А това трябва само да напомня за първата ни среща. Когато свиря довечера „В твоите сънища“, ще мисля за теб.
Погледна шоколада. Не би се радвала толкова дори й на кутия, пълна с диаманти. Наоколо нямаше никой, затова направи три пируета в голямото фоайе. После се облече и изхвърча от къщата.
И този път Алис отвори вратата, но не заплака.
— Върнала си се.
— Да. Здравей, Алис. — Едва се сдържаше да сне започне да танцува. Наведе се и целуна старата си бавачка по бузата. — Върнах се. Надявах се да видя Бев. Вкъщи ли е?
— Горе е, в офиса си. Ще й кажа.
— Благодаря. — Искаше да пее и да танцува. Никога през живота си не се беше чувствала така. Замаяна, нервна и невероятно красива. Ако това беше безумното влюбване, твърде дълго бе чакала, за да го изпита. Във ваза до вратата имаше нарциси и зюмбюли. Наведена над тях, тя реши, че никога не е помирисвала нещо по-нежно.
— Ема. — С молив зад ухото и големи очила с черни рамки Бев тичаше по стълбите. — Толкова се радвам, че те виждам. — Притисна я до себе си. — Когато се видяхме в Ню Йорк през зимата, спомена, че ще идваш, но не мислех, че ще имаш време.
— Разполагам с предостатъчно време. — Ема я прегърна, като се смееше щастливо. — О, мамо, нали денят е прекрасен!
— Не съм проверила, но ще го приема на доверие. — Бев се отдръпна малко и очите й се присвиха леко зад очилата. — Изглеждаш адски доволна. Каква е причината?
— Аз ли? — Притисна ръце към страните си. — Наистина ли изглеждам така? — Засмя се отново и хвана Бев под ръка. — Трябва да поговоря с някого. Не мога да издържа. Татко има среща с Пит и с новия мениджър, но и без това той не би могъл да ми помогне.
— Не? — Бев свали очилата си и ги сложи на масичката, когато се отправиха към гостната. — Защо не би могъл да ти помогне?
— Срещнах някого вчера.
— Някого? — Посочи към креслото, след това седна върху облегалката му, тъй като Ема ходеше напред-назад из стаята. — Някой мъж ли да разбирам?
— Страхотен мъж! Ох, държа се като глупачка, но той е толкова красив и нежен, и забавен.
— Този толкова красив и нежен, и забавен мъж има ли име?
— Дру. Дру Латимър.
— „Бърдкейд Уок“.
Засмя се, притисна Бев и започна отново нервно да се разхожда.
— Не си престанала да се интересуваш от съставите.
— Разбира се. — Понамръщи се. После си каза, че е глупаво да се тревожи от това, че момичето се е влюбило в музикант. „Я по-добре си замълчи“ — напомни си тя и се усмихна. — Толкова ли е красив, колкото на снимките?
— Още по-красив. — Спомни си как й се усмихна, как се присвиха очите му. — Ние просто налетяхме един на друг зад сцената. Той седеше на пода, свиреше на китара и си пееше, както татко прави понякога. След това поговорихме. Той направо флиртуваше. Сигурно много говоря. — Сви рамене. Искаше да си спомни всяка дума от срещата. — Най-хубавото беше, че той не ме позна. — Тя се завъртя и хвана ръцете на Бев. — Представяш ли си, той не предполагаше коя съм.
— Това има ли някакво значение?
— За мен има. Разбираш ли, той се интересува от мен, а не от дъщерята на Брайън Макавой. — Седна и веднага скочи. — Струваше ми се, че всеки, с когото съм излизала, се интересуваше от татко или как се чувствам като дъщеря на Брайън Макавой. Но той ме покани на вечеря, преди да разбере. Когато му казах, той… е, вярно, смути се. Реакцията му беше толкова очарователна.
— Излезе ли с него?
— Не. Много бях развълнувана и може би малко изплашена, за да приема поканата. Но днес той ми изпрати бележка. И… ох, мамо, умирам да го видя отново. Много ми се иска да дойдеш тази вечер, просто да си там.
— Знаеш, че не мога, Ема.
— Знам, знам. — Въздъхна дълбоко. — Виждаш ли, никога не съм се чувствала по този начин. Един вид…
— Сякаш са ти поникнали крила.
— Да. — Разсмя се Ема. — Да, точно така.
Някога и тя се бе чувствала по този начин. Само веднъж.
— Имаш достатъчно време, за да го опознаеш. Не бързай!
— Никога не съм бързала — измърмори тя. — А ти не бързаше ли с татко?
Заболя я. Повече от петнадесет години бяха изминали и все още болеше.
— Да. Не исках да слушам никого.
— Слушала си себе си. Мамо…
— Нека да не говорим за Брайън.
— Добре. Само исках да знаеш… Татко ходи в Ирландия — при Дарън — два пъти годишно. Веднъж на рождения му ден и веднъж на… преди декември.