— Благодаря ти. — Стисна ръката на Ема. — Но не си дошла тук да говорим за тъжни неща.
— Не. Не, не съм. — Коленичи и обгърна с ръце краката на Бев. — Дойдох да те помоля за нещо, което е много важно за мен. Искам да ми помогнеш да си купя най-страхотната рокля.
Бев скочи доволна.
— Да вървим.
Бе глупаво да се притеснява за външния си вид. Тя е там, за да фотографира, а не за да флиртува със солиста на групата, откриваща концерта. Толкова много неща трябва да свърши. Да провери инсталацията и осветлението; сценичните работници и машините за дим да не се подават. Скоро забрави, че обличането й бе отнело почти час.
Публиката вече влизаше, въпреки че до началото имаше повече от тридесет минути. Количките със стоки бяха готови: блузи, тениски, плакати, ключодържатели. През осемдесетте рокендролът вече не беше музика само за младите, а голям бизнес.
Облечена в черен панталон и блузон, тя обикаляше щандовете, за да снима тълпите почитатели на „Девъстейшън“. Подочу различни мнения за баща си — и критични, и ласкави. Това й припомни онзи толкова далечен ден, когато стояха с Бев на опашка пред Емпайър Стейт Билдинг. Нямала е дори три години, но и сега — деветнадесет години по-късно — Брайън Макавой все още покоряваше сърцата на момичетата.
Включи камерите. Сега трябваше цветно, за да покаже крещящите червени, сини и зелени фланелки с надписи
Девъстейшън — 1986
Феновете изглеждаха като цветовете на небесната дъга. Разчорлени коси, бръснати глави, буйни гриви. Стилът беше безстилие: някои бяха със скъсани джинси, други дори с официални вечерни тоалети. Много от блъскащите се хора бяха на възрастта на баща й и дори по-възрастни. Лекари, зъболекари, чиновници, израснали с рокендрола, искаха да се насладят заедно с децата си на любимата музика. Имаше ученици и съвсем малки, качени на раменете деца, жени с перли с дъщерите си, които стискаха тениските с надписи. И като ехо от шестдесетте се разнасяше слабият мирис на марихуана, смесен с уханието на „Шанел“ или „Брют“.
Тя се разхождаше бавно сред тълпата. Пропускът, закачен на второто копче на блузона й, беше достатъчен за охраната да я пусне зад сцената.
Ако отвън беше лудница, то тук зад сцената бе ад. Организаторите задъхано тичаха напред и назад: сбъркан ампераж, нова макара с кабел. Тя направи снимките си, остави техниците и сценичните работници да си вършат работата и се насочи към гримьорните.
Очакваше да види нещо, което й бе твърде познато. Седят в гримьорните с неизменните цигари, шегуват се и по-хапват дражета или захаросани бадеми. Дори мисълта за това я накара да се усмихне и в същия миг направо се сблъска с Дру. Като че ли я чакаше.
— Здравей отново.
— Здрасти. — Усмихна се и нервно оправи каишката на фотоапарата си. — Благодаря за подаръка.
— Исках да изпратя рози, но беше много късно. — Отдръпна се малко. — Изглеждате страхотно.
— Благодаря. — Мъчейки се да успокои дишането си, тя също го разгледа. Беше в плътно прилепнали бели кожени панталони, осеяни със сребро. Ботушите в същия стил и цвят стигаха до средата на прасеца му. Усмихнат, с разрошена коса, той заприлича на Ема на елегантен каубой.
— И вие — промърмори смутено. — Изглеждате страхотно.
— Искаме да направим сензация. — Изтри дланите си в панталоните. — На половината ни се повръща от нерви.
— Дон — бас китаристът — повръща. Не може да излезе от тоалетната.
— Татко казва, че свири по-добре, когато е нервен.
— Тогава ще бъдем страхотни. — Неуверено хвана ръката й. — Дали не бихме могли да отидем някъде след това, да пийнем нещо?
Надявала се бе да я покани.
— В действителност…
— Притеснявам ви. — Дру пое дъх. — Но не мога. Щом ви видя, нещо ме тегли към вас. — Прокара ръка през внимателно разбърканата и лакирана коса. — Не излиза много добре.
— Така ли? — Питаше се дали не чува туптенето на сърцето й в гръдния кош.
— Не. — Отново хвана ръката й. — Ще го кажа така. Ема, спасете живота ми! Прекарайте един час с мен.
Тя се усмихна и трапчинките се появиха.
— Много ще ми е приятно.
Тя едва докача да свършат аплодисментите. Когато баща й, мокър от пот, излезе от сцената за последен път, тя си помисли, че ако поне малка част от снимките струват нещо, би било истинско чудо.
— Исусе, умирам от глад. — Избърса лицето и косата си и тръгна към гримьорната, а в ушите му още звучаха аплодисментите и виковете. — Какво ще кажеш, Ема? Да заведем на вечеря тези рок реликви.
— О, добре, бих искала, но… — Тя се поколеба, като не разбираше защо се чувства гузна. — Трябва да свърша нещо. — Скочи и го целуна. — Беше чудесен.