— А ти какво очакваше? — попита Джоно, проправяйки си път в претъпкания коридор. И допълни със скърцащ шепот: — Ние сме легенди.
Облян в пот, П.М. се спря при тях.
— Тази лейди Анабел, с косата. — Вдигна нагоре ръце, за да покаже.
— Онази с червеното кадифе и диамантите? — подхвърли Ема.
— Предполагам. Набутала се е зад кулисите. — П.М. се удари по челото. И макар че в гласа му се чувстваше огорчение, очите му искряха весело. — Когато минах покрай нея, тя… тя… — Изкашля се и поклати глава, като че ли се затрудняваше да продължи. — Опита се да ме закачи.
— Велики Боже, викай полиция! — Джоно сложи ръка на рамото му. — Такива жени трябва да ги държат под ключ.
— Знам, че се чувстваш изхабен и омърсен, миличък, но не се притеснявай. Хайде, разкажи всичко на чичко Джоно. — И поведе П.М. навън. — Къде точно пипна и как те пипна? Не спестявай подробностите.
Брайън се изхили и се загледа след тях.
— П.М. привлича винаги прости и нахални жени. Не мога да си го обясня.
В тона му усети искрено съчувствие. Ема се запита дали баща й осъзнава, че вече е простил на стария си приятел. След това усмивката му изчезна. Стиви се бе опрял на стената. Лицето му беше бледо и от него и от косата му се стичаше пот. Ема си помисли, че изглежда десет години по-стар от останалите.
— Хайде, синко. — Брайън го прихвана през кръста, за да го подкрепи. — Сега се нуждаем от душ и силна храна.
— Татко, мога ли да помогна?
Той рязко поклати глава и поведе Стиви към гримьорната.
— Не, аз ще се погрижа за това.
— Ще се видим вкъщи — измърмори тя, но той вече бе затворил вратата. Почувствала се малко изоставена, тя тръгна да търси Дру.
Очакваше да избере шумен, претъпкан клуб. Вместо това седяха в полутъмния ъгъл на задимен джаз клуб в Сохо. На сцената свиреше трио, осветено в синьо — пианист, бас китаристи и вокал. Музиката беше тиха и меланхолична като осветлението.
— Надявам се, че нямате нищо против това място.
— Не. — Ема бе благодарна на слабото осветление, което му попречи да забележи напрегнатия израз на лицето й… или Суини, който лениво пушеше няколко маси по-нататък. — Досега не съм идвала тук. Харесва ми.
— Е, не е това, на което сте свикнала, но на другите места трябва да се надвикваш, а има и много хора.
— Нямах възможност да ви кажа колко добър бяхте тази вечер. Скоро ще се наложи да търсите кой да открива вашите концерти.
— Благодаря. Това значи много. — Сложи ръка върху нейните, нежно галейки с палец кокалчетата й. — Е, бяхме малко неуверени.
— Отдавна ли се занимавате с музика?
— От десетгодишен и то благодарение на баща ви.
— О?
— Имам братовчед, който беше шофьор на „Девъстейшън“. Той ме заведе на концерт на Брайън Макавой. Бях зашеметен. Щом успях да събера пари, си купих китара. — Той се усмихна.
— Никога не съм слушала тази история.
— Защото на никого не съм я разказвал. Притеснявам се малко.
— Защо? — Очарована, тя се приближи към него. — Вълнуващо е. Точно с такава история ще спечелите почитатели.
— Той я погледна — очите му светеха в полумрака.
— Не мисля за почитателите сега, Ема.
— Желаете ли нещо за пиене?
Тя откъсна поглед от Дру и се обърна към келнерката.
— Минерална пода. Дру се изненада, но не каза нищо.
— Бира. Продължаваше да я гледа и да си играе с пръстите й. Сигурно сте се наслушали на истории за музиканти каза й тихо. — По-добре да чуя вашата.
— Няма много за разказване.
— Грешите. Искам да знам всичко за Ема Макавой. — Вдигна ръката й до устните си. — Всичко.
Прекара цялата вечер като в мъгла. Дру не откъсваше поглед от нея и нежно я докосваше.
Излязоха от клуба и тръгнаха по брега на Темза, обляна от лунна светлина. Беше много късно, но това нямаше никакво значение. Тя усещаше мириса на реката и на пролетни цветя. Ема си представи галантните рицари, когато Дру съблече якето си и го наметна върху раменете й.
— Студено ли ви е?
— Не. — Въздъхна дълбоко и поклати глава. — Чудесно е. Само когато се върна, осъзнавам колко много обичам Лондон.
— Винаги съм живял тук. — Вървеше бавно и гледаше отражението на звездите върху тъмната повърхност на реката. Мечтаеше да види други реки, други градове неговото време настъпваше. — Не ви ли се иска да живеете отново в Лондон?
— Не съм мислила.
— Може би ще размислите. — Той хвана нежно раменете й и я обърна към себе си. — Всеки път, когато ви погледна, ми се струва, че сънувам. — Пръстите му я стиснаха по-силно. Притегли я към себе си. Устата й пресъхна. — Не искам да изчезнете.
Сърцето й заби лудо, когато той сведе главата си към нейната. Почувства топлината на устата му. Целуна я толкова нежно. Отдръпна се за миг, като я гледаше в очите и след това бавно притисна устните си отново към нейните.