— Не мога да го направя, Стиви.
— За Бога, Бри, само два грама! Нищо повече. Тук ми дават само тинкъртой. Все едно да се друсаш с аспирин.
Брайън обърна глава. Не можеше да издържи погледа на тъмните умоляващи го очи.
— Няма да ти търся кокаин, Стиви. Докторът каза, че е все едно да допра пистолет до главата ти.
— Вече пробвах. — Борейки се със сълзите, Стиви закри лицето си с ръце. — Добре, да не е кокаин. Може да ми намериш нещо друго. Малко долфин. Добър е, Бри. Щом е бил добър за нацистите, ще бъде добър и за мен. — Започна да хленчи, загледан в гърба на Брайън. — Само прост заместител. Правил си го преди, така че къде е шибаният проблем? Само за да издържа.
Брайън въздъхна. Когато се обърна, за да откаже още веднъж, видя на прага Ема. Стоеше изправена като статуя, гъстата й коса бе сплетена на плитка, бе облечена със сини шалвари и кървавочервена риза. Големи златни халки висяха на ушите й, в ръка държеше някаква кутия за игра. Брайън помисли, че изглежда шестнадесетгодишна. Тогава видя очите й: бяха студени; студени, обвиняващи, женски очи.
— Преча ли?
— Не. Той пъхна ръце в джобовете си. Вече си тръгвах.
— Бих искала да разговарям с теб. — Без да го погледне в очите, се приближи до леглото на Стиви. — Може би ще ме изчакаш навън. Няма да се забавя. Докторът каза, че Стиви има нужда от почивка.
— Добре. — „Смешно — помисли си Брайън, — да се чувстваш пред дъщеря си като ученик, на когото ще се карат.“ Ще намина след ден-два, Стиви.
— Добре. — Не каза нищо повече, но очите му се молеха, когато Брайън си тръгна.
— Купих ти това. — Ема сложи играта върху костеливите му колене. — Можеш да се поупражняваш, за да се опиташ да ме победиш.
— Винаги съм те побеждавал.
— Когато бях малка и защото ме лъжеше. — Тя смъкна предпазната странична преграда на леглото, за да седне до него. — Вече не съм дете.
Започна нервно да барабани с пръсти по кутията.
— Предполагам, че не си.
— Значи искаш малко наркотик. — Каза го така спокойно, че му потрябва време, за да възприеме думите й. Пръстите му отново заиграха по кутията, когато погледна към нея.
— Как му беше името? Ще си го запиша. Предполагам, че ще мога да направя нещо до няколко часа.
— Не.
— Каза, че искаш. Как му беше названието? — Извади бележник и молив.
Погледът му светна от надежда и глад, след това се изчерви от срам. В този момент той изглеждаше почти здрав.
— Не искам да те намесвам.
При тези думи тя се изсмя; тих, подигравателен смях, от който го побиха тръпки.
— Не се размеквай, Стиви! Аз съм в играта от тригодишна. Наистина ли вярваш, че не съм имала представа какво става на събиранията, на турнетата? Не ме смятай за толкова глупава!
Самозалъгваше се, защото му се е искало тя да е вън от това. Винаги е била невинната, чиста душа в тази огромна, шумна лудница.
— Уморен съм, Ема.
— Уморен? Нуждаеш се от помощ? Малко стимулатор, за да усетиш вкуса на живота? Кажи ми названието, Стиви. В края на краищата аз спасих живота ти. Справедливо е аз да ти помогна и да се разделиш с него.
— Не съм те молил да ми спасяваш живота, дявол да те вземе! — Вдигна ръка, като че ли да я отблъсне, след това я отпусна уморено на чаршафа. — Защо не ме остави тогава, Ема? Защо не ме остави?
— Моя е грешката — каза тя. — Но можем да се опитаме да я поправим. — Приближи се към него, лъхна го приятен аромат. Гласът и погледът й станаха студени. — Ще намеря шибания ти наркотик, Стиви. Ще го намеря. Ще те натъпча с него. Ще забия иглата в някоя от все още намиращите ти се вени. А може и аз самата да опитам.
— Не!
— Защо не? — Повдигна вежди, като че ли развеселена. — Нали каза, че е добър наркотик. Нали така каза на татко? Добър наркотик. Щом е добър за теб, ще бъде добър и за мен.
— Не. По дяволите! Виж докъде стигнах. — Протегна ръцете си, целите в рани.
— Виждам какво си направил. — Хвърли настрана бележника и молива. — Много добре виждам какво си направил. Ти си слаб, хленчещ и тъжен.
— Мис! — Влезе една сестра. — Вие ще трябва…
— Излезте от тук! — Ема рязко се завъртя към нея със стиснати юмруци и горящи очи. — Вървете по дяволите! Още не съм свършила.
Сестрата излезе. Чуха как бързо се отдалечава по коридора.
— Остави ме на мира — прошепна Стиви. Закри лицето си с ръце, а сълзите се процеждаха през пръстите му.
— Не съм свършила още. Намерих те на пода със спринцовката и пистолета. Не можеш ли да решиш по какъв начин искаш да се самоубиеш, Стиви? Дяволски лошо беше, нали, че не исках да умреш? Върнах живота в теб още там, на пода. Плачех, защото не бях сигурна дали ще успея да те спася. Но ти дишаше, когато те отнесоха и си мислех, че това е важното.