Брайън побесня, че поканата дойде от Дру, а не от собствената му дъщеря.
— Съжалявам, но ще летя за Лос Анджелис рано сутринта.
— Ема.
Тя се обърна и неестествеността в усмивката й се стопи.
— Стиви! — извика и се хвърли да го прегърне. — Толкова се радвам, че те виждам. — Отдръпвайки се малко назад, тя го разгледа. Изглеждаш добре. — И беше вярно. Никога вече нямаше да е елегантният, красив младеж, който помнеше от детството си, но беше понапълнял и лицето му не бе така бледо. — Не знаех, че ти… никой не ми каза… — „Че е излязъл от клиниката“, си помисли тя.
Усмихна й се с разбиране.
— Малко отпуска заради доброто поведение — обясни той, след това се приближи, за да я прегърне още веднъж. Дори си водя личния доктор. — Освободи Ема и сложи ръка на рамото на жената до себе си. След известно объркване тя разпозна в дребната брюнетка психиатърката на Стиви.
— Здравейте.
— Здравейте — Кетрин Хейнис се усмихна. — И поздравления.
— Благодаря.
— Аз бях първият купувач — продължи Кетрин. — Портретът на Стиви с китарата. Като че ли се влюбих в нея. Не можах да се въздържа.
— Ще я анализира часове. — Той усети миризмата на скоч и с голямо усилие на волята се пребори със старата, ненаситна жажда. — Знаеш ли, че и П.М. е тук някъде. — Наведе се по-близо и сниши гласа си до злобно съскане. — Довел е и лейди Анабел.
— Не, наистина?
— Мисля, че са сгодени. Макар че малко се срамува. — Намигна й, взе ръката на Кетрин и се отдалечи.
Ема се смееше, когато хвана ръката на Дру.
— Явно ще трябва да хвърля поглед на П.М. — Погледна въпросително към баща си.
Какво би могъл да й каже? Посрещна Стиви с повече обич и радост, отколкото прояви към него. Искаше му се да се разберат, но сега едва ли бе мястото и времето.
— Върви. Ще те видя, преди да си тръгна.
— Да. Върви, Ема. — Дру я целуна по страната. — Аз малко ще поостана с твоето татенце. Ще се хвалим един на друг с нашата Ема. — И Дру започна, веднага щом тя се обърна.
Струваше й се невероятно. Никога не бе очаквала толкова много хора или такъв интерес към нейната работа. Но я измъчваха и съмнение: дали наистина са дошли да видят снимките й, или баща й и неговите приятели. Опита се да изхвърли мисълта от главата си.
Видя П.М. Очевидно вече не бягаше от лейди Анабел. По-скоро изглеждаше, че смята да й посвети остатъка от дните си. Тя носеше изумруденозелени панталони и яркожълти ботуши от змийска кожа. Ситно накъдрената й червена коса искреше като от късо съединение. Но след десетминутен разговор с нея Ема разбра, че жената е дълбоко и искрено влюбена.
Хубаво е, реши Ема. П.М. заслужава такава всеотдайност. Хората идваха и си отиваха. Ръниън досетливо бе озвучил изложбата с изпълнения на „Девъстейшън“. Забеляза с учудване дискретните сини лепенки под повече от десети фотографии. Продадени!
Откри Мариан, притисната в един ъгъл от някакъв претенциозен, дребен човечец, който искаше да поговорят за формата и структурата.
— Извинете — започна тя. Но преди да успее да се измъкне, старата й съученичка се хвърли върху нея. — Ето я нашата звезда. — Шумно целуна Ема. — Ти! — каза тя и я притисна към себе си. — Успя. Доста дълъг път от „Сейнт Кетрин“, скъпа.
— Да. — Ема стисна очи. Тези думи я накараха да осъзнае, че не сънува.
— Виж кого открих.
— Бев! — Изтръгна се от ръцете на Мариан и се хвърли в прегръдките на Бев. — Не съм предполагала, че ще дойдеш.
— За нищо на света не бих пропуснала изложбата.
— Сблъскахме се на входа и аз я познах — обясни Мариан. — Изрекохме хиляди хвалебствия по твой адрес, докато си проправяхме път през тълпата. Лудница е. — Тя посегна към един от малкото останали сандвичи на масата. — Помниш ли онази ми снимка в мансардата с оплескана от боя престилка и чорапи за ръгби? Един страхотен мъж току-що я купи. Отивам да проверя дали би се зарадвал да се запознае с прототипа.
— Вече разбирам защо я обичаш — каза Бев, когато Мариан се отправи към друга групичка. — Е, как ти се струва?
— Невероятно. Потресаващо. — Притисна ръка към стомаха си, но вече не от нерви, а от радостна възбуда. — От един час се опитвам да отида до тоалетната, за да не заплача. Толкова съм щастлива, че си тук. — След това видя Брайън на няколко крачки. — Татко е тук. Ще поговориш ли с него?
Бев обърна само глава, за да го види. Замачка вечерната си чанта. „След толкова години — помисли си тя — все още се вълнувам. По-точно, нищо не се е променило.“
— Разбира се — помъчи се да прикрие вълнението си. Тук в тълпата е по-безопасно. На изложбата на Ема. Поне биха могли да споделят радостта си от триумфа на Ема.