Когато веднъж забрави дистанционното управление до леглото и албума „Аби Роуд“ на стереото, тя беше толкова изтощена, че дори не обърна внимание.
Постепенно започна да осъзнава какво всъщност вършеше той с нея. Какво правеше с нея. Струваше й се, че десет седмичното турне и човекът, в когото се беше влюбила, бяха плод на нейната фантазия. Мъжът, който я държеше като затворничка в апартамента, не беше нейният Дру.
Реши, че трябва да избяга. Той рядко я оставяше вкъщи сама повече от няколко часа, а когато тя излизаше, винаги я придружаваше. Понякога, когато не можеше да заспи, обмисляше бягството си: ще се обади на Мариан, или на Бев, или на баща си. Те ще й помогнат.
След това я обземаше такъв срам, подхранван от съмненията, които й беше втълпил.
Не беше я бил с колана си до нощта на наградите на „Американ Мюзик“, когато той и групата му не получиха награда за плоча на годината.
Тя не се съпротивляваше, докато я блъскаше с юмруците си. Мълчаливо се сви на кълбо, както някога се свиваше под мивката.
В яростта си той допусна грешка. Каза й защо се е оженил за нея.
— За какво, по дяволите, те бива? — Тя лежеше на пода, мъчейки се да се скрие от ударите му, а той беснееше из стаята и чупеше всичко, което му попаднеше под ръка. — Да не мислиш, че съм мечтал за такава разглезена, глупава и безполова кучка?
Вбесен, че седи тук, а някой друг се качва на сцената и получава неговата награда, запрати на пода една старинна бисквитиера. Изящният кристал се строши и падна на земята като ледени парченца.
— Помогнала ли си ми с нещо, поне с едно шибано нещо? Всичко направих за теб, вдъхнах ти самочувствие, накарах те да повярваш, че те харесвам. Внесох романтика в тъпия ти, превзет, скучен живот.
Когато се умори да чупи, той се наведе и я изправи.
— Наистина ли повярва, че в деня, когато се запознахме, не знаех коя си? — Той я разтърси, но за нея вече нищо нямаше значение. Тя беше отвъд страха. Отвъд надеждата. Гледаше очите му, потъмнели от ненавист.
— Каква глупачка беше, Ема — заекваше и се изчервяваше. Едва се сдържах да не се изсмея. След това се ожених за теб, по дяволите! И всичко, което исках, беше да ми помогнеш да се издигна, да пробия. Но накара ли поне веднъж баща си да натисне някое копче заради мен? Не.
Тя не отговори. Мълчанието беше единственото й оръжие.
Отвратен, той отново я блъсна на пода. През сълзи тя го наблюдаваше как обикаля стаята.
— По-добре започни да мислиш. Намери начин да изплатиш времето, което съм загубил с теб.
Ема отново затвори очи. Не плачеше. Беше много късно за сълзи. Но трябва да се измъкне.
Първата реална надежда за бягство дойде с известието за смъртта на Люк.
— Беше ми приятел, Дру.
— Беше шибан педераст. — Седеше пред рояла, купен с нейните пари.
— Беше приятел — повтори тя, мъчейки се да прикрие трепета в гласа си. — Трябва да отида на погребението.
— Никъде няма да ходиш. — Погледна към нея и се усмихна. — Мястото ти е тук, при мен, а не на траурното шествие на някакъв нещастник.
Намрази го. Учудваше се, че може да изпита омраза. Много отдавна не бе изпитвала нищо. Странно, една трагедия най-после я накара да признае, че бракът й е пълен провал. Ще се разведе с него. Отвори уста, но видя дългите му тънки пръсти да пробягват по клавишите. Тънки, но силни като стомана. Беше го молила веднъж преди това за развод и той почти я удуши.
Нямаше смисъл да го ядоса.
— Дру, в много среди знаят, че ми е бил приятел. Беше приятел на Джоно, на татко и на всички. Ако не отида, вестниците ще пишат, че не съм отишла, защото е умрял от СПИН. Това няма да е добре за теб, особено сега, когато подготвяте благотворителния концерт с татко.
Удари с юмрук по клавишите. Ако кучката не млъкне, ще трябва да й запуши устата.
— Не давам и шибан петак за това какво ще пишат във вестниците. Няма да отида на това погребение.
Едва се сдържа да не избухне, но гласът й остана тих и спокоен.
— Разбирам какво чувстваш, Дру. Ти си толкова мъжествен. — Думите едва не я задавиха. Но благотворителният концерт ще бъде предаван по телевизията тук и в Европа. Това е най-голямото събитие. Парите ще се използват за откриване на лекарство срещу болестта, от която умря Люк. — Замълча, за да му даде време да помисли, после бързо изрече. — Мога да отида с Джоно. Да те представям.
Отново вдигна глава и когато я погледна, тя изпита познатия ужас.
— Искаш да избягаш, а?
— Не. — С усилие се приближи до него и докосна с ръка косата му. — Предпочитам да дойдеш с мен. — Стисна зъбите си. — Бихме могли да отидем до островчетата в Южна Франция след това.