— Да не забравиш да им кажеш колко съм се ангажирал в набирането на средства за подпомагане на изследователската дейност за лекарство против ужасната болест.
— Ще кажа, Дру. Няма да забравя. — Толкова се страхуваше. Може би бе най-добре да не ходи. Толкова пъти Дру й беше казвал, че е съвсем безпомощна без него. — Дру, аз…
— Но той вече отваряше вратата и Джоно влезе.
— Здравей, бебче. — Прегърна я. — Много се радвам, че ще дойдеш.
— Да. — Гледаше над рамото му лицето на съпруга си. — Искам да дойда.
По време на полета тя се измъчваше, че Дру ще я последва. Открил е, че е взела петнадесетте долара и ще дойде да я накаже. Отгатнал е намеренията й да не се върне.
Толкова беше уплашена, че почти увисна на ръката на Джоно и започна да търси сред тълпата на изхода Дру. Цялата трепереше, докато стигнат до таксито. От нея течеше пот и почти се задушаваше.
— Ема, лошо ли ти е?
— Не. — Навлажни пресъхналите си устни. Някакъв човек стоеше на тротоара — слаб, рус. Лицето й съвсем пребледня… Той се обърна — не беше Дру.
— Просто съм разстроена. Може ли… ще ми дадеш ли цигара?
Дру не й разрешаваше да пуши. Но сега го няма, си напомни тя и дръпна от цигарата. Беше сама с Джоно в колата.
— Може би не трябваше да идваш. Нямах представа, че толкова ще се разстроиш. — Самият той трябваше да се справя със скръбта си и само я прегърна през раменете.
— Ще се оправя — успокои го тя. След това повтори същите думи отново и отново наум, като молитва.
Не обърна внимание на службата. Дори не заплака. Дълбоко в себе си вярваше, че Люк ще й прости. Самата тя се чувстваше мъртва, душевно опустошена.
Хората започнаха да се разотиват от спокойния гроб, от белите мраморни плочи и буйните цветя. Тя не знаеше дали ще има сили да продължи нататък.
— Джоно. — Мариан го спря, като постави нежно ръка на рамото му, и го целуна. Не успя да ме научи да готвя — каза тя и Джоно се усмихна тъжно.
— Ти беше единственото му пълно поражение. — Той се обърна към Ема. — Шофьорът ще те закара обратно на летището. Трябва да отида до апартамента на Люк и да се погрижа за някои неща. — Погали я с пръст по бузата. — Ще се оправиш ли?
— Да.
— Не съм очаквала да те видя тук. — Гласът на Мариан прозвуча твърде студено.
— Аз… исках да дойда.
— Наистина? — Мариан отвори чантата си и хвърли смачкана на топка книжна кърпичка. — Мислех, че вече нямаш време за старите си приятели.
— Мариан… — Не бива да се разплаче точно тук. Все още наблизо има репортери. Дру щеше да ги види на снимките двете с Мариан. Тогава ще разбере, че лъже. Тя хвърли отчаян поглед наоколо. — Мога ли… нуждая се…
— Добре ли си? — Мариан свали слънчевите си очила и погледна Ема. — Изглеждаш ужасно!
— Бих искала да поговоря с теб, ако разполагаш с няколко минути.
— Винаги ми се намират няколко минути — отвърна й тя подигравателно, докато ровеше в чантата си за цигара. — Мислех, че веднага си тръгваш.
— Не. — Пое дълбоко дъх и бързо изрече: — Въобще Няма да се връщам.
Очите на Мариан се присвиха.
— Какво?
— Няма да се върна обратно — повтори Ема и се ужаси, когато гласът й започна да трепери. — Можем ли да отидем някъде? Моля те. Трябва да отида някъде.
— Разбира се. — Мариан я хвана под ръка. — Ще вземем колата ти и ще отидем, където поискаш.
Ема трепереше и най-доброто място, което тя можеше да измисли, за да я заведе, беше хотелът. Стигнаха бързо и се качиха направо в апартамента в красиви пастелни тонове и с изглед към плажа. Мариан вече бе приспособила обстановката към себе си — дрехите й бяха разхвърляни навсякъде. Съблече фланелката и панталоните, с които бе пътувала, настани я и отиде на телефона.
— Искам бутилка „Гранд Марниър“, два хамбургера със сирене, пържени картофи и пепси. Двадесет долара на момчето, което ще ги донесе до петнадесет минути. — Доволна, тя събори чифт спортни обувки от друг стол и седна. — А сега, Ема, какво, по дяволите, става?
— Напуснах Дру.
Все още настроена враждебно, тя протегна краката си.
— Да, това го разбрах, но защо? Мислех, че сте безумно щастливи.
— Да, много съм щастлива. Той е чуден. Така се грижи… — Осъзна какво говори и млъкна отвратена. — О, Господи, понякога наистина му вярвам!
— Какво вярваш?
— На това, което съм дресирана да говоря, Мариан. Само с теб мога да споделя. И мисля, че ако не ти кажа точно тук и точно сега, никога няма да го кажа. Исках да се обърна за помощ към Джоно. Започнах, но просто не можах.
— Добре. — Беше толкова бледа, че Мариан стана и отвори вратата на балкона. Хладният въздух нахлу в стаята. — Не бързай. Друга жена ли има? — Учудено загледа Ема, която започна да се люлее напред-назад и да се смее. — О, Исусе, Исусе! — Преди да успее да се овладее, смехът й премина в мъчителни ридания. Мариан скочи, коленичи до нея и хвана ръцете й.