— Спокойно, Ема. Ще ти стане лошо. Ей, ей! Знаем, че повечето мъже са копелета. Ако Дру ти е изневерил, просто ще го изриташ.
— Няма друга жена — успя да изрече Ема.
— Друг мъж?
Тя се бореше със сълзите. Страхуваше се, че ако ги остави да текат на воля, не би могла да ги спре.
— Не. Струва ми се, че Дру не ми е изневерявал, пък и не ме е грижа.
— Ако няма друга жена, за какво се карате тогава?
— Не се караме — отвърна уморено. — Аз не се карам. — Не беше предполагала, че ще й е толкова трудно да признае. Думите бяха като камък, заседнал в гърлото й. Пое на няколко пъти дълбоко дъх и обърса очите си с опакото на ръката. — Тук, в тази стая, почти мога да повярвам, че всичко, което съм преживяла, е плод на моето въображение. Когато реши, той може да бъде толкова нежен, Мариан, толкова внимателен. Спомням си как ми е носил понякога роза сутрин. Как е пял, когато сме били само двамата! Пял е за мен така, сякаш съм единствената жена на света. Казваше, че ме обича и иска да ме направи щастлива, да се грижи за мен. И след това аз правя нещо… едва ли знам какво — но нещо, което го гневи, и тогава той… Той ме бие.
— Какво? — Ако Ема бе казала; че на Дру са му поникнали крила и че всеки следобед излита от терасата, по-лесно би повярвала. — Удря те?
Ема дори не забеляза недоверието й.
— Понякога не мога да се изправя с дни. Напоследък стана по-лошо. — Гледаше втренчено към хубавата пастелна репродукция на стената. — Мисля, че може би иска да ме убие.
— Ема, съвземи се, погледни ме! — Хвана с две ръце лицето й и заговори бавно. — Казваш ми, че Дру физически те малтретира?
— Да.
Без да откъсва поглед от лицето й, тя се отдръпна назад и се опита да осмисли казаното.
— Напива ли се или пък взема наркотици?
— Не. Виждала съм го пиян само веднъж — през първата ни брачна нощ. Въобще не се дрогира. Обича да е господар над себе си. Дру трябва да владее положението. Изглежда, аз винаги правя нещо, нещо глупаво, и го изкарвам от кожата.
— Престани. — Вбесена, Мариан скочи. Очите й бяха насълзени, когато започна да кръстосва стаята. — През целия си живот не си правила глупости. Колко време продължава това, Ема?
— Първият път беше два месеца, след като се преместихме в апартамента. Не беше толкова лошо. Удари ме само веднъж тогава. И толкова много съжаляваше след това. Плака.
— Сърцето ми се къса от мъка за него — измърмори Мариан. Отиде до вратата, за да отвори на момчето от хотела. — Тук — посочи, — не си правете труда да подреждате масата. — Подписа чека, подаде му двадесет доларова банкнота и затвори вратата след него. — Ще караме подред — реши тя и без да обръща внимание на храната, наля от „Гранд Марниър“. — Пий — заповяда Мариан. — Знам, че не пиеш, но и двете се нуждаем.
Ема отпи малко и усети топлина по тялото си.
— Не знам какво да правя.
— Ще измисля нещо. Предлагам да кастрираме кучия син.
— Не мога да се върна там. Мисля, че ще извърша нещо наистина ужасно, ако се върна.
— Мисленето ти ми изглежда съвсем нормално. Можеш ли да хапнеш?
— Не, не още. — Просто се нуждаеше от покой, за да осъзнае постъпката си. Напусна Дру. Избяга и сега е с най-близката си приятелка. — Мариан, съжалявам, толкова съжалявам. Вярно, че не отговарях на обажданията ти през последните месеци. Но той не ми разрешаваше да се срещам с теб.
Мариан запали две цигари и й подаде едната.
— Не се притеснявай сега за това.
— Дори ми каза, че ти — че ти си се опитала да ми го отнемеш.
— Сигурно е сънувал. Нали не му вярваш?
— Не, не наистина. Но… Имаше периоди, когато вярвах на всяка негова дума. Така беше по-лесно. — Затвори отново очи. — Най-лошото е, че това не би имало значение за мен.
— Ако само ми се беше обадила.
— Не можех да говоря с теб за това и не можех да понасям близостта ти — страхувах се, че ще откриеш.
— Щях да ти помогна.
Ема само поклащаше глава, а ръцете й трепереха.
— Толкова се срамувам.
— От какво, по дяволите?
— Позволих му да върши това с мен, нали? Не е държал пистолет, опрян в главата ми? Това поне е нещо, което не е правил. Нямаше нужда.
— Не мога да ти отговоря, Ема. По-скоро имам един съвет — да повикаш полицията.
— Не. Господи, не! Не бих понесла… да се ровят в живота ми. А и няма да ми повярват. Той просто ще отрича. — Страхът бързо се върна — на лицето, в гласа й. — Мариан, той може да те накара да повярваш във всичко.