— Добре, с ченгетата ще почакаме и ще намерим адвокат.
— Аз — трябват ми няколко дни. Просто не мога да говоря с никого за това. Това, което наистина искам, е да съм колкото е възможно по-далеч от него.
— Добре. Ще го измислим. Сега да хапнем. По-добре мисля на пълен стомах.
Ема едва се докосна до храната. Мариан й подаде пепси с надеждата, че захарта и кофеинът ще придадат малко цвят на лицето й.
— Ще останем в Маями няколко дни.
— Не. — Ема мислеше вече по-ясно. От всички безумни намерения и планове, които бяха преминали през ума й през последните два дни, само един изглеждаше правилен. — Не мога да остана тук дори за една нощ. Това ще е първото място, където ще дойде да ме потърси.
— Тогава иди в Лондон, при Бев. Тя ще ти помогне.
— Нямам паспорт. Дру го скри. Нямам дори шофьорска книжка. Той я скъса. — Тя се облегна назад. — Мариан, имам само петдесет и пет долара в чантата си. Нямам кредитни карти. Взе ми ги преди месеци. Имам само дрехите на гърба си и това е всичко.
Скочи и си наля още „Гранд Марниър“, защото иначе щеше да счупи нещо. През всичкото това време, докато тя се е цупела в студиото, Ема е понасяла адски мъчения.
— Не се тревожи за парите. Имам ти доверие. Ще взема аванс в брой от кредитната ми карта, след това ще се обадя и ще им наредя да признават подписа ти. Можеш да избираш между три вида кредитни карти.
— Сигурно мислиш, че съм прекалено чувствителна.
— Не. Ти си най-добрата приятелка, която съм имала. — Сълзи опариха очите й и Мариан ги остави да потекат. — Бих го убила заради теб.
— Няма да казваш нищо на никого. Не още.
— Няма. Но мисля, че баща ти би трябвало да знае.
— Не. И без това отношенията ни с татко са твърде обтегнати. Нуждая се от малко време. Мислех да отида някъде на планина или в горска хижа, но ми се струва, че не бих издържала тишината. Искам да се загубя в голям, шумен град. Може би в Лос Анджелис. Всеки път, когато обмислях бягството си, си представях, че бягам там. И го сънувам отново, много често.
— Заради Дарън ли?
— Да. Кошмарите започнаха отново преди няколко месеца. Като че ли ми е необходимо да отида там, а и се надявам, че това е последното място, където Дру ще ме търси.
— Ще дойда с теб.
Ема я хвана за ръката.
— Надявах се, че ще дойдеш. Поне за малко.
Глава 33
В спалнята беше тъмно и мръсно. Последната прислужница на Джейн напусна миналата седмица, като сви и два сребърни свещника за довиждане. Дори не разбра за кражбата. Напоследък рядко излизаше от спалнята си. Като пъшкаше и се задъхваше по стълбите, понякога слизаше до кухнята. Като отшелник трупаше в стаята си наркотици, бутилки и остатъци от храна.
Някога стаята беше красива: Джейн имаше слабост към червеното кадифе. То още висеше по прозорците на тежки, втвърдили се от прах и мръсотия дипли. Но веднъж в яда си смъкна завесите, които обграждаха пухкавото заоблено легло. Сега лежеше свита под тях, защото често я тресеше.
Тапетите в червено и сребристо бяха целите в петна. Джейн имаше навика да хвърля разни предмети по любовниците си — лампи, украшения, бутилки. Затова й беше и трудно да задържи в леглото си някого повече от две поредни вечери.
Последният — висок, мускулест картоиграч на име Хич, търпя нервните й кризи по-дълго от останалите, след което философски я натупа, така че я остави в безсъзнание, смъкна диамантения пръстен от ръката й и тръгна да търси по-приятна компания.
Но й остави наркотици. Той беше човечен по свой начин.
Джейн не се беше любила повече от два месеца. Но не се тревожеше особено. Никой не я посещаваше, телефонът й не звънеше. Това не я безпокоеше. Но когато останеше без наркотик, плачеше и изпадаше в самосъжаление. И ярост. Обземаше я страшна ярост.
Филмът не пожъна успеха, който се очакваше. С почти оскърбителна бързина бе продаден на компаниите за видеокасети. Толкова бе бързала да го види завършен, че не си осигури права над видеоразпространието. Агентът й бе недоволен от договора, но тя го изгони и продължи сама.
Не забогатя от филма. Някакви си сто хиляди лири бързо се стопяват от човек с нейните вкусове и апетити. „Новата й книга“ отново се преработваше. Няма да види пукната пара, докато оня глупак, който пишеше книгата, не я довърши.
Пресъхнал бе най-сигурният източник на пари — вече не получаваше чекове от Брайън. Държеше на тях не само заради парите — докато й плащаше, той продължаваше да мисли за нея.
Злорадстваше, че той не е познал щастието си. Гордееше се, че отчасти е допринесла за това. Ако не можеше да го има, поне и никоя друга жена не го е задържала за дълго.