— Добре, не още — съгласи се Мариан, въпреки че нямаше намерение да остави Дру да се измъкне така. — Сигурна ли си, че служителят от банката ще си държи затворена устата и няма да каже къде се намираш?
— Да. В края на краищата той е мой счетоводител. Когато му казах, че се развеждам, той започна да действа. Предполагам, че след като с години се е разправял с досадни попечителства, един шумен и объркан развод ще го разнообрази.
„Развод — помисли си. — Такава страшна дума.“ Мариан замълча за малко, докато вървяха.
— Той ще открие къде си, рано или късно.
— Знам. Искам само да бъде по-късно. Когато ще съм сигурна, че нищо не би могло да ме накара да се върна при него.
— Срещни се с адвокат — настоя Мариан.
— Веднага щом отлети самолетът ти.
Мариан се огледа неспокойно, след това пъхна в устата си дъвка. Така стана, че на летищата вече нямаше къде да се пуши.
— Слушай, Ема, сигурна ли си, че не искаш да остана още няколко дни?
— Искам да се върнеш при рисуването си. Наистина — добави тя, преди приятелката й да възрази. — Поръчка от един Кенеди е важна за кариерата ти. Върви и свърши рисунката, преди Каролайн да е променила решението си.
— Всеки ден ще ми се обаждаш. — Мариан чу повикването за нейния полет. — Всеки ден.
— Ще се обаждам. — Прегърна я за последен път. — Когато приключа с всичко, ще си поискам половината от студиото.
— Тя си е твоя. Освен ако не реша да се омъжа за оня зъболекар и се преместя на Лонг Айланд.
— Какъв зъболекар?
— Който иска да ми изпили до корен зъбите.
Ема се усмихна.
— Твърде оригинален, но отвратителен начин за ухажване.
„Хубаво е, че Ема отново се усмихна истински“ — помисли си Мариан.
— Да, може би, но има големи кафяви очи. Космати пръсти обаче. Не знам дали мога да се влюбя в човек с такива пръсти.
— Особено ако ти ги завира непрекъснато в устата. Това е последното повикване.
— Ще ми се обаждаш.
— Обещавам. — Ема се закле, че няма да се разплаче. Но и двете заплакаха. Една последна прегръдка и Мариан се затича.
Постоя загледана в самолета. Сега е сама. Разчита само на себе си. Решения, грешки, мнения — беше свободна да ги взема. И се ужаси. Не беше толкова отдавна, когато живееше самостоятелно в Лондон. Толкова бе вълнуващо чувството за свобода. И беше влюбена.
Но сега не е влюбена. Едно хубаво нещо.
Когато си тръгна, тя огледа внимателно и страхливо тълпата. Само минута преди това бе спокойна в шумната и припряна атмосфера на летището. Сега обаче е сама и се чувства уязвима.
Не можеше да се отърве от усещането, че Дру е скрит някъде в тълпата — може би зад семейството, тръгнало за Финикс, или между бизнесмените, чакащи полета си за Чикаго. Вървеше с наведена глава и нервно трепна, когато мина покрай магазин за подаръци. Може да е вътре. Ще излезе, ще поизнесе името й точно преди да впие пръсти в рамото й. Бе готова да хукне обратно, за да моли да спрат самолета и да върнат Мариан.
— Ема.
Дъхът й спря, краката й се подкосиха. Една ръка я хвана за рамото.
— Ема, ти ли си?
Смъртно бледа и обзета от паника, тя вдигна очи и видя Майкъл. Усмихнато й говореше нещо, устните му мърдаха, но главата й бучеше и тя не чуваше нищо.
Видът й го изплаши. Той я поведе към един стол да седне. Почака, докато се поуспокои.
— По-добре ли си?
— Да. Добре съм.
— Винаги ли припадаш, когато случайно срещнеш приятели на летището?
Успя да отвърне с нещо като усмивка.
— Лош навик. Много ме стресна.
— Виждам. — „«Стресване» не беше точната дума“ — си помисли той. Точно така изглеждаше преди десет години, когато я извлече от водата. — Ще ме изчакаш ли за минутка? Само да обясня на родителите си защо така внезапно хукнах. — Тя само кимна и той повтори. — Чакай.
— Да. Ще чакам. — Обещанието не я затрудни, защото краката й все още не я държаха. Останала сама, задиша нарочно дълбоко. Не искаше да го притеснява. Когато той се върна, изглеждаше съвсем спокойна.
— И така, къде заминаваш?
— Аз? Никъде. Майка ми отива на някаква конференция и баща ми реши да я придружи. Докарах ги, защото той не обича да оставя колата си на летището. Сега ли пристигаш?
— Не. Тук съм от около две седмици. Изпращах приятелката си.
— По работа ли си тук?
— Не. По-скоро… и да, и не.
Беше се приземил някакъв самолет и край тях минаваха потоци от хора. Отново я обземаше паника — затърси между новопристигналите Дру.
— Наистина трябва да тръгвам.
— Ще повървя с теб. — Не я хвана под ръка, защото чувстваше, че ще се отдръпне засрамено от докосването му. — Значи си тук със съпруга си?
— Не. — Очите й неспокойно оглеждаха. — Не, той е в Ню Йорк. Ние сме… — Трябва да свикне да го казва, да го мисли. — Ние се разделихме.