— О! — Опита се да сдържи радостта си. — Съжалявам. — Но си спомни нейната реакция, когато се появи зад гърба й. — Приятелски ли се разделихте?
— Надявам се да е така. — Тя потрепери. — Господи, колко е студено!
Искаше да я попита, но си каза, че не е негова работа. Нито женитбата, нито раздялата!
— Колко време смяташ да останеш в града?
— Всъщност не знам.
— Защо да не обядваме заедно или да пийнем нещо?
— Не мога. Имам среща след един час.
— Тогава да вечеряме.
Лека усмивка се прокрадна по лицето й. Би било толкова приятно да вечеря с приятел.
— Не искам да се появявам на публични места, докато съм тук. Не ми се ходи по ресторанти.
— А на барбекю в задния двор на къщата ми ходи ли ти се?
— Е, аз…
— Ще ти дам адреса. — За да не й даде възможност да откаже, той извади визитна картичка и го надраска бързо на гърба й. — Ще те чакам към седем. Ще сложим на скарата две парчета месо. Никаква публичност.
Досега не беше осъзнавала колко много се бои да остане сама в стаята си и да сменя телевизионните канали за компания.
— Добре.
Смяташе да предложи да я закара, но видя до тротоара голяма бяла кола.
— Седем часа — повтори той.
Тя му се усмихна за довиждане. Майкъл се чудеше дали ще намери в петък в два часа следобед фирма за почистване по домовете. Ема подмина луксозната кола и зае място на опашката за таксита. Обърна картичката:
Детектив М. Кесълринг
Отдел „Убийства“
Потрепера и я пъхна в чантата си. Странно, бе забравила, че е ченге. Като баща си.
Майкъл натъпка насъбраните от две седмици вестници в шкафа на спалнята си. Двете кофи за боклук бяха вече препълнени. Не беше за вярване, че един мъж и едно куче могат да натрупат толкова много боклук. И с ужас установи, че в град като Лос Анджелис не може да открие фирма за почистване по домовете.
Взе на заем от съседката „Топ Джоб“ и се зае най-напред с кухнята. Къщата замириса на борова гора. След това примами Конрой в банята с парче салам. Щом кучето скочи във ваната, той затвори стъклената врата.
— Ще го понесеш, приятел — успокои го Майкъл, когато Конрой настръхна от негодувание.
Конрой понесе стоически изпитанието. От време на време виеше, вероятно в отговор на пеенето на Майкъл. Когато се уви в хавлията, започна да търси сешоара си в гардероба. Заедно с него откри и един тиган.
Изсуши първо кучето, въпреки че то още не му бе простило.
— Трябва да ми благодариш за банята — каза му Майкъл. — Само като те подуши твоята мръсница и ще припадне. Въобще няма да погледне друго куче.
В продължение на половин час събираше от пода водата и кучешки косми. Тъкмо щеше да се опита да направи салата и чу да спира кола. Не очакваше, че ще пристигне с такси. Докато я разглеждаше, тя плати на шофьора.
Лекият вятър развя косата й и изду памучната риза. В нея тя изглеждаше по-дребничка, но по-женствена. Видя, че прокара ръка през косата си и се заглежда към къщата. Още на летището забеляза колко е отслабнала.
Вървеше и се оглеждаше неспокойно като преследвано животно. Като полицай бе наблюдавал това състояние и при престъпници, и при жертви. Той отвори вратата.
— Значи ме намери.
Тя спря като вцепенена, след това сложи ръка над очите си заради слънцето и го видя на прага.
— Да. Купил си, си къща — каза тя и изведнъж се почувства глупаво. — Кварталът е много хубав.
Преди да влезе, Конрой изхвърча към външната врата. Смяташе да се потъркаля в мръсотията и тревата, докато махне непристойния и твърде човешки мирис на шампоана.
— Спри! — рязко извика Майкъл.
Това нямаше да го спре, но нежният глас на Ема успя.
— О, имаш куче. — Приклекна и го погали по главата. — Ти си добро куче, нали? — Седна на земята и се остави да го чешат зад ушите. — Да, толкова добро и хубаво куче.
Никой до сега не го беше смятал за хубав. Загледа я замечтано с едно око, след това обърна презрително глава към Майкъл.
— Сега вече е свършено. — Майкъл й помогна да се изправи. — Ще трябва да го обсипвам с комплименти.
— Винаги съм искала да имам куче. — Конрой се сгуши в краката й — самата преданост.
— Давам ти петдесет долара, за да го вземеш.
Тя се засмя и той я поведе навътре.
— Много е хубаво.
Голямото сиво кресло изглеждаше удобно и за спане. Диванът беше дълъг и нисък, приканващ за следобедна почивка. Едно индианско одеяло на сиви и червени райета беше метнато на пода като лек килим. През щорите се промъкваха слънчеви лъчи.
— Представях си, че живееш в някой от онези разкошни апартаменти близо до брега. О, „Краката на Мариан“ — Възхитена, тя загледа снимката, окачена над дивана.