— Купих я на изложбата ти.
Ема го погледна.
— Защо?
— Защо я купих? — Майкъл замислено пъхна ръце в джобовете. — Харесах я. Не ме карай да ти обясня защо. Мисля, че краката и снимката са страхотни.
— Предпочитам твоето мнение пред всякакви професионални дискусии. — Тя се обърна усмихната. Тази фотография им бе отнела часове. Не че беше толкова трудна. Те просто не можаха да се разберат за обувките.
Снимката показваше елегантните кръстосани крака на Мариан, полузакрити от полата й. Най-накрая се бяха разбрали за обикновени черни обувки без ток.
— Не трябваше да я купуваш. Знам каква невероятна цена й беше сложил Ръниън. Дължа ти поне една снимка.
— Вече ми подари една, някога.
Спомни си снимката, която му беше изпратила чрез баща си.
Но тогава не бях професионалист.
— Предполагам, че ранна Макавой би струвала добри пари, ако някога реша да я продам. — Тя инстинктивно се отдръпна, когато докосна ръката й. „Наплашена е“ — отбеляза той. Разбира се, съвсем естествено е една жена да е неспокойна точно след разпадането на брака й. — Хайде да отидем в кухнята. Тъкмо започвах да приготвям вечерята.
Кучето ги последва, поставяйки с обожание глава върху крака й, щом тя седна до масата. Майкъл наля вино в чашите, които бе заел от съседката. Пусна тихо радиото. Ема позна кадифения глас на Нат Кинг Коул.
— Откога живееш тук?
— Почти от четири години. — Обичаше да има компания в кухнята, голяма рядкост, ако не се смята Конрой. Беше подредил на масата пресни зеленчуци. Беше забравил да попита съседката как се прави салата. Все пак си спомни, че трябва да измие марулята, след това взе кухненския нож, пак на съседката и се приготви да я нареже.
— Какво ще правиш? — попита Ема.
— Салата. — Стреснат от погледа й, той застина с нож в ръка. — Може би не обичаш, салата?
— Предпочитам сънди с шоколад, но обичам и салата. — Тя стана и прегледа зеленчуците. Преброи четири големи зелени домата, дузина различни по цвят и големи чушки, праз, гъби, тиквичка, цяла глава карфиол и връзка моркови. — Май си се позапасил.
— Винаги правя в големи количества — заяви той. — Конрой е луд за салата.
— Разбирам. — Ема се усмихна, взе ножа от него и го остави настрана. — Нека аз да направя салатата, докато ти се занимаваш с месото.
— Ти готвиш?
— Да. — Засмя се и започна да къса листата на марулята. — А ти?
— Не. — Миришеше на полски цветя. Едва се въздържа да не притисне устни към врата й. Когато поглади разпиляната по гърба й коса, тя вдигна глава и го погледна. — Никога не съм си представял, че готвиш.
— Харесва ми.
Той стоеше близо до нея, но не толкова, че да се чувства неспокойна. Докато чистеше зелените чушки, установи, че не се плаши от присъствието му. Неудобство — може би, но страх — не.
— Добре се справяш.
— Пет години съм получавала награди за рязането на зеленчуци. — Тя го докосна леко. — Хайде, запали скарата.
След малко изнесе салатата навън, сложи я на кръгла дървена маса до лехи с петунии. Убеди се, че той се справя доста добре с бифтеците и се върна вътре. Ема загледа объркана книжните чинии в бюфета. След известно разследване откри три празни бирени бутилки, чекмедже, пълно с кетчуп и пакетчета горчица. Провери в миялната машина и се оказа, че там си държи прането. Попита се дали някъде няма кош за пране, пълен с чинии и прибори за хранене.
Намери ги в микровълновата печка — две хубави порцеланови чинии с малки розички по ръба и чифт ножове и вилици.
Когато бифтеците бяха готови, тя беше подредила масата колкото можа по-добре.
— Не успях да намеря подправки за салата — каза му тя.
— Подправки за салата. Правилно. — Сложи бифтеците на масата.
Докато я гледаше усмихната, сложила ръка върху главата на кучето, той си помисли, че е глупаво да се преструва, че разбира нещо от готвене. Ако се опознаят един друг, ако наистина се опознаят този път, нека да види какво представлява още от началото.
— Внимавай Конрой да не си помисли, че месото е за него — каза той и отиде до съседната къща. Върна се след малко с бутилка „Уишбон“ и дебела синя свещ.
— Мисис Петровски те поздравява.
Ема се засмя, погледна нататък и видя една жена, облегната на задната врата на съседната къща. Махна й с ръка и се обърна към Майкъл.
— Нейни са чиниите, нали?
— Да.
— Много са хубави.
— Този път исках да направя нещо повече от хамбургерите на брега.
Внимателно му подаде салатата.
— Радвам се, че ме покани. Почти не успяхме да се видим, когато беше в Ню Йорк.