— Вече казах, че мога да почакам. — Взе ключовете си. Като чу издрънкването им, кучето скочи и излая.
— Обича да се вози в колата — поясни Майкъл. — Млъкни, Конрой!
Конрой се отправи с наведена глава към Ема. Смяташе я за съюзник.
— Може ли да дойде? — попита тя, а то опря главата си на бедрото й.
— Колата ми е двуместна.
— Няма да ме безпокои.
— Ще станеш цялата в косми.
— Няма нищо.
Кучето следеше с щръкнало ухо разговора.
— Спечели, Конрой. — Майкъл посочи към входната врата. Почувствало победата, то хукна. Вирнатата му опашка удари чантата на Ема и я събори на пода.
Когато Майкъл се наведе да я вдигне, тя се отвори и цялото й съдържание се разсипа. Преди да успее да се извини, видя 38-калибровия пистолет. Ема не каза нищо, когато той го вдигна и обърна в ръката си. Страхотно оръжие, най-доброто от този калибър, което „Смит и Уесън“ можеха да предложат. Гладък като коприна и тежък. Не беше елегантно дамско оръжие. Този пистолет беше предназначен за професионалисти. Извади пълнителя, видя, че е пълен, след това го върна на място.
— За какво ти е?
— Имам разрешително.
— Не те питах за това.
Тя се наведе, за да вдигне портмонето си, пудриерата и гребена.
— Живея в Ню Йорк, нали знаеш? Много жени носят оръжие в Манхатън за защита.
Загледа се някъде над главата й.
— Значи го имаш от известно време.
— От години.
— Много интересно! Този модел излезе преди около шест месеца. Мисля, че си купила пистолета преди два-три дни.
Изправи се, трепереща от възмущение.
— Ако смяташ да ме разпитваш, няма ли да ми кажеш какви ми са правата?
— Престани, Ема. Не си го купила, за да плашиш крадци.
Усети как я обзема паника: устата й пресъхна, започна да й се повръща. Той е толкова ядосан. Позна по потъмнелите му очи, в начина, по който се приближи към нея.
— Това си е моя работа. Ако ще ме закараш до хотела…
— Първо искам да знам защо го носиш със себе си, защо ме излъга и защо изглеждаше така изплашена на летището днес следобед.
Тя не му отговори, само го загледа с не разбиращи покорни очи. Спомни си, че веднъж едно куче го бе гледало така. То лазеше по тревата в края на поляната им един следобед. Майка му го бе помислила за зайче. Ветеринарният лекар им каза, че често и жестоко е било бито.
Обхвана го ярост. Когато пристъпи към нея, тя отстъпи и залитна.
— Какво ти е направил? — Искаше да изкрещи, но гласът му излезе със съскане през зъбите.
Тя само поклати глава. Конрой спря да драска по вратата и седна в трепетно очакване.
— Ема. Какво, по дяволите, ти е направил?
— Аз… аз трябва да си вървя.
— По дяволите, Ема! — Когато се опита да хване ръката й, тя се отдръпна. Очите й бяха разширени от ужас.
— Недей. Моля те!
— Няма да те докосвам. Добре ли си? — Полагаше усилия, за да й говори със спокоен и тих глас и не отделяше поглед от лицето й. Тя вече контролираше изражението си, по-точно безизразността на лицето си. — Няма да ти причиня болка. — Продължи да я гледа и след като върна пистолета обратно в чантата й и я сложи до нея. — Не трябва да се страхуваш от мен.
— Не се страхувам. — Но не можеше да спре треперенето.
— Страхуваш се от мъжа си, от Батимър?
— Не искам да говоря за него.
— Мога да ти помогна, Ема.
— Не, не можеш.
— Мога. Заплашвал ли те е? — когато тя не отговори, пристъпи малко по-близо. — Удрял ли те е?
— Аз се развеждам с него. Какво значение има?
— Има значение. Можем да поискаме съдебно постановление.
— Не, не искам. Искам всичко да свърши. Майкъл, не мога да говоря с теб за това.
Мълчаливо я наблюдаваше. Тя постепенно се успокояваше и той не искаше отново да я изплаши.
— Добре. Ще те заведа да поговориш с хора, които могат да те разберат.
Наистина ли вярваше, че има някой, който да разбере какво бе преживяла.
— Нямам нужда да говоря с когото и да било. Не искам непознати за мен хора да четат за… за всичко онова, докато си пият сутрешното кафе. Това не те засяга.
— Наистина ли мислиш така? — каза спокойно.
Почувства се ужасно засрамена. В очите му видя нещо, от което имаше огромна нужда. Той я молеше да му се довери. Но тя не смееше, защото веднъж вече се бе доверила.
— Знам, че не съм права. Но това е мой проблем и аз ще се справя сама.
Разбра, че не бива да настоява повече.
— Добре. Но си помисли. Не трябва да действаш сама.
— Той ми отне цялото самоуважение — каза тя по-спокойно. — Ако не се справя сама, няма да си го възвърна. Моля те, закарай ме до хотела. Много съм уморена.
Глава 35
„Значи мръсницата е решила, че може просто да ме напусне“ — мислеше Дру. Добре ще я нареди, като я открие. А ще я намери. Съжаляваше, че не я наби по-здраво, преди да тръгне за Флорида.