— Значи — достатъчно. — Взе плитката й и я погали с ръка. — Трябва да се връщам. Към седем ще приключа. Защо да не се разходим с колата покрай брега? Двамата с теб и Конрой.
— С удоволствие. — Когато се изправи, тя протегна ръка към него. Докосването бе мигновено. След това се обърна и отново се загледа във водата.
Дру пристигна в „Бевърли Уилшаир“ малко след три часа. Това беше първият хотел, в който направи проверка. Доволен бе, че ще я открие бързо и същевременно се дразнеше от това, че толкова лесно можеше да отгатне намеренията й. В Лондон беше „Конът“, в Париж — „Риц“, на Вирджинските острови — „Литъл Дикс Бей“, а в Лос Анджелис — винаги „Уилшаир“.
Влезе вътре с усмивка. Когато видя на рецепцията млада жена, разбра, че късметът му работи.
— Здравейте. — Ослепителната му усмивка напомни нещо на служителката и след миг тя го позна.
— Добър ден, мистър Латимър.
Сложи едната си ръка върху нейната, а другата вдигна към устните си.
— Ще си остане между нас, нали? Идвам при съпругата си, но се страхувам, че съм забравил коя стая е взела.
— Мисис Латимър е отседнала при нас? — Жената го погледна учудено.
— Да. Имах работа и едва сега пристигам. Нали ще проверите?
— Разбира се. — Пръстите й бързо заиграха по клавиатурата на компютъра. — Няма регистрация на името Латимър.
— Не? Може да се е записала под името Макавой. — Едва сдържа нетърпението си, докато служителката отговори.
— Съжалявам, мистър Латимър, нямаме и Макавой.
— Странно. Почти съм сигурен, че не бъркам хотела. Ема не би отседнала в друг. — Замисли се, след това се усмихна. — А, разбира се, толкова съм разсеян. Бяха тук заедно с една приятелка и вероятно стаята е на нейното име. Нали разбирате, когато искаш да изчезнеш за няколко дни. Проверете на Мариан Картър. По всяка вероятност на третия етаж, Ема се бои от височината.
— Да, ето. Апартамент 305.
— Чудесно. — Усмивката прикриваше стиснатите му зъби.
— Не би ми било приятно да мисля, че съм загубил жена си. — Почака за ключа, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Много ми помогна, сладурче.
— Удоволствието е мое, мистър Латимър.
Когато тръгна към асансьора, си помисли, че удоволствието ще бъде негово. Голямото му удоволствие.
Не съжаляваше, че апартаментът е празен. Реши, че така е много по-добре. Извади от чантата си малък касетофон и колан от скъпа кожа. Спусна плътно пердетата на прозорците, след това запали цигара и седна да чака.
— Кесълринг. — Един от младите детективи отвори вратата на стаята за разпити, където Майкъл и Маккарти се опитваха да сломят съпротивата на някакъв заподозрян. — Търсят те по телефона.
— Зает съм, Дръмонд. Запиши съобщението.
— Опитах се. Тя каза, че е спешно.
Ядоса се, но след това помисли, че може да е Ема.
— Опитай без мен — каза на Суан и излезе. Седна върху бюрото и вдигна слушалката. — Кесълринг.
— Майкъл? Обажда се Мариан Картър. Аз съм приятелка на Ема.
— Знам. — Той пъхна ръка в джоба си за цигара. — В града ли сте?
— Не. Не. В Ню Йорк съм. Току-що влизам в жилището си. Аз… някой, някой е бил тук и… изглежда ужасно.
Притисна с пръсти уморените си очи.
— Мисля, че е по-разумно да се обадите на местната полиция. Едва ли ще съм в състояние да дойда при вас.
Тя не беше в настроение да слуша ироничните му забележки.
— Не ми пука за студиото. Тревожа се за Ема.
— Какво общо има тя с това?
— Жилището е направо разрушено: всичко е изпочупено, разпорено, разцепено. Бил е Дру. Сигурна съм. Вероятно има ключа на Ема. Не знам какво ви е казала, но той е луд. Наистина е луд. И аз…
— Добре. Успокойте се. Първо, не стойте сама там. Идете при съседи или на някое обществено място и повикайте полицията.
— Него го няма тук. — Ядоса се на себе си, че говори толкова несвързано. — Мисля, че той знае къде е тя, Майкъл. Оставила ми е съобщение тази сутрин. Ако е бил тук, когато се е обадила, или е пуснал телефонния секретар, за да чуе записа — вече знае къде е. Позвъних й, но тя не отговори.
— Аз ще се погрижа за това. Излезте от жилището и повикайте полицията. — Затвори, преди да чуе отговора й.
— Кесълринг, ако си свършил да говориш с мацката си…
— Размърдай се. — Майкъл прекъсна оплакването на колегата си и се втурна към вратата.
— Какво, по дяволите…
— Бързо! — повтори Майкъл.
Глава 36
Беше почти четири часът, когато Ема влезе във фоайето на „Бевърли Уилшаир“. През дългия следобед на брега тя реши, че трябва да се обади на баща си. Той вече е научил за смъртта на Джейн и Ема не се съмняваше, че се е опитал да се свърже с нея.