Чу, че някой вика името й. Разнесоха се силни удари по вратата. Имаше чувството, че тялото й ще се разцепи на две. При първия удар с колана ръката й машинално се отметна. Напипа пистолета и го сграбчи с ръка. Задавена от сълзи, успя да се изправи. Видя озвереното му лице, когато отново замахна с колана.
Усети как пистолетът подскочи в ръката й.
Майкъл разби вратата точно в мига, когато Дру се олюля назад, на лицето му бе изписана изненада. Той отново вдигна колана. Майкъл беше е изваден пистолет, но преди да го използва, Ема стреля отново и отново. Продължи да натиска спусъка дълго след като изпразни пълнителя, дълго след като Дру се строполи в краката й.
— Господи! — каза Маккарти.
— Задръж навън хората. — Майкъл се придвижи към нея. Съблече сакото си и я уви. — Дрехите й висяха на парцали, пропити с кръв. Тя не мърдаше, само продължаваше да натиска спусъка на празния пистолет. Когато се опита да го влезе, ръката й го стисна конвулсивно.
— Ема, миличко! Всичко е наред. Всичко свърши. — Нежно я погали по косата. Опитваше се да заглуши яростта си. Лицето й беше кървава маса. Едното й око вече бе подуто и затворено. Другото — изцъклено от шока. — Дай ми сега пистолета! Няма да ти трябва повече. Ти си добре. — Премести се така, че тя да види лицето му. Взе парче от разкъсаните й дрехи и внимателно попи кръвта. — Аз съм Майкъл. Чуваш ли ме, Ема? Майкъл. Ти ще се оправиш.
Тя дишаше тежко и на пресекулки. Разтърсваха я конвулсии. Притисна я по-силно и залюля треперещото й тяло. Измъкна пистолета от отпуснатата й ръка. Не плачеше. Майкъл разбираше, че звуците, които издава, не са скръб. Тя виеше, тихо животинско виене, което завършваше със скимтене.
— Линейката е тръгнала. — Като хвърли бегъл поглед към тялото на Дру, Маккарти се наведе до Майкъл. — Господи, какво е направил с нея?
Майкъл продължи да я люлее, но обърна глава и загледа втренчено тялото на Дру Латимър.
— Жалко, че само веднъж се умира.
— Да. — Маккарти поклати глава и се изправи. — Още държи колана кучият му син.
Брайън не откъсваше поглед от бързо преминаващите облаци, седнал до гроба на Дарън. Тук, сред нежните високи треви, търсеше спокойствие. Но никога не го намери. Въпреки това винаги се връщаше.
Остави полските цветя да растат на гроба на сина му. Предпочиташе ги пред малката мраморна плоча, на която пишеше само името и две дати. Годините за съжаление бяха толкова близко една до друга.
Наблизо бяха погребани и родителите му.
Наоколо се виждаха изораните ниви — кафяви парчета, врязани в зеленото и пасящите крави. Беше ранна утрин. Утрините в Ирландия са толкова спокойни. Светлината беше мека и почти млечна, каквато бе виждал само Ирландия. Роса блестеше в тревата. Единствените звуци, които чуваше, бяха пролайванията на кучета и далечен шум на трактор.
Бев го видя и спря. Не знаеше, че още е тук. Винаги идваше само когато знаеше, че няма да се срещне с Брайън. Не искаше да го вижда тук, до гроба, до който бяха стояли и двамата преди толкова години.
Когато понечи да се обърне, нещо в начина, по който седеше — с ръце, леко отпуснати на коленете и очи, зареяни отвъд зелените хълмове — я възпря. Изглеждаше толкова самотен.
И двамата са самотни.
Приближи се тихо. Той дори не я чу. Едва когато сянката й падна върху него, се обърна. Бев не каза нищо, само постави клонката люляк, който носеше, до мраморната плоча. После коленичи с въздишка. И двамата, мълчаливо се заслушаха във вятъра, полюшващ високите треви, и в далечното бучене на трактора.
— Искаш ли да си отида? — попита я той.
— Не. — Нежно погали меката трева, която покриваше техния син. — Беше красив, нали?
— Да. Почувства как сълзите напират в очите му. Отдавна не беше плакал тук. — Толкова много ти приличаше.
— Беше взел най-доброто от двама ни. — Говореше тихо. Отпусна се и седна в тревата. Загледа се като Брайън към хълмовете — бяха все същите. Животът продължава. Това бе най-тежкият урок, който бе научила. — Толкова беше умен, толкова жизнен. Имаше твоята усмивка, Бри. Твоята и на Ема.
— Винаги е бил щастлив. И когато мисля за него, си го спомням така.
— Боях се, че ще забравя лицето му, че споменът за него ще избледнее с времето. Но не забравих. Спомням си как се смееше, как смехът просто бликаше от него. Никога не съм чувала нещо по-прекрасно. Толкова го обичах, Бри!
— Не може да се обича толкова.
— Може. — Помълча. В тишината дочу мучене на крава. Странно, но това я накара да се усмихне. — Мислиш ли, че всичко просто се е изгубило? Че всичко, което е бил и можеше да бъде, просто е изчезнало, отишло си е с него, когато умря?