— Не. — Погледна я. — Не, не вярвам.
Отговорът му променяше всичко.
— В началото вярвах, че всичко си е отишло с него. Може би затова толкова се бях объркала. Страшно бе да си помисля, че цялата тази красота и радост са били тук за толкова кратко време. След това разбрах, че не е вярно. Той е жив в сърцето ми. И в твоето.
Брайън се загледа към далечните сенчести хълмове.
— Понякога искам да забравя и правя всичко, каквото мога, за да забравя. Най-големият ад е да надживееш собственото си дете.
— Правил си така, защото знаеш, че вече нищо не може да бъде по-мъчително. Затова обичам да си спомням. Ти беше превъзходен баща. — Посегна и взе ръката му. — Съжалявам, че не споделих болката си с теб, както споделях радостта си. Бях егоистка. Мислех, че като заключа в себе си мъката, тя ще остане само моя. Но мъката е наша, както той беше наш.
Брайън мълчеше. Сълзите го задушаваха. Тя се обърна към него. Хванати за ръка, те стояха мълчаливо, докато слънцето се издигна и изсуши росата по тревата.
— Не трябваше да те напускам — прошепна той.
— Ние се напуснахме взаимно.
— Защо? — Стисна ръката й. — Защо?
— Мислехме… поне на мен ми се струваше така, че след смъртта на Дарън нямаме право да бъдем щастливи, че това би било предателство спрямо него. Грях!
— Бев! — Зарови лице в косата й. — Не си отивай. Моля те, не си отивай.
— Няма да си отида — отвърна тихо тя.
Тръгнаха със сплетени ръце обратно към фермерската къща. Яркото слънце проникваше през прозорците, когато се качиха горе. Помагаха си взаимно, докато се съблекат. От време на време спираха и се целуваха нежно.
Вече не бяха млади, времето ги бе променило. Приучило ги бе към търпение. Не се хвърлиха в леглото, но бавно се отпуснаха върху него — искаха да се наслаждават на всеки миг.
Телата им се сляха с лекота. Когато го притисна, сякаш се върна в младостта. Докосна с устни шията й и усети познатия аромат.
Дори когато страстта им се разгоря, те не искаха да изпадат във властта й както някога. Усмихна се леко, когато той й разроши косата. Тялото й пламна. Тя изстена от задоволство и от желание. С притворени очи плъзна ръцете си по тялото му. Страстта ги опияняваше.
Когато телата им се сляха, тя се разплака от радост и щастие. Целуваха се и тя усети вкуса на сълзите му.
Изчерпали страстта си, те се отпуснаха в леглото и Бев положи глава на гърдите му. Въпреки че бяха изминали двадесет години, все едно, че не се бяха разделяли. Чувстваше туптенето на сърцето му под дланта си.
— Всичко е както преди — гласно изрече той мислите й. — И все пак толкова различно.
— Не исках да се случва. През всичките тези години се опитвах да те забравя. — Вдигна глава и го погледна в очите. — Страхувах се отново да обичам.
— Единствено с теб ми е хубаво. Не ме пропъждай! Този път няма да се подчиня.
Тя отметна от челото му леко прошарената коса.
— Винаги съм се страхувала, че не ме обичаш достатъчно.
— Грешила си.
— Да, знам. — Целуна го нежно. — Много време изгубихме, Бри. Бих искала да се прибереш у дома.
Прекараха нощта в старото легло. Към обяд на следващия ден телефонът иззвъня. Брайън го вдигна само за да прекъсне досадното звънене.
— Ало.
— Брайън Макавой.
— Да, на телефона.
— Обажда се Майкъл Кесълринг. Търся ви под дърво и камък.
— Кесълринг. — Съжали, че изрече името, защото в същия момент Бев застина до него. — Какво има?
— Отнася се за Ема.
— Ема?! — Бързо седна в леглото, устата му бе пресъхнала. Бев окуражително го стисна за рамото. — Случило ли се е нещо с нея?
От опит Майкъл знаеше, че е най-добре да каже веднага всичко, но този път не намираше подходящите думи.
— Тя е в болница, тук в Лос Анджелис. Тя е…
— Злополука? Злополука ли е станала?
— Не, пребили са я. Ще ви обясня, когато дойдете.
— Пребита? Ема е била пребита? Не разбирам.
— Докторите ще се погрижат за нея. Казаха ми, че ще се оправи, но тя ще се нуждае от вас.
— Ще вземем първия самолет.
Бев вече бе станала и се обличаше.
— Какво се е случило?
— Не знам. Тя е в болница в Лос Анджелис. — Той изруга, докато с треперещи пръсти се опитваше да закопчее ризата си.
Бев му помогна да се закопчее и промълви:
— Тя ще се оправи, Бри. Ема е по-издръжлива, отколкото изглежда.
Той само кимна и я притисна до себе си.
Глава 37
Наоколо цареше мрак. Неясна, тъпа болка се разливаше по цялото й тяло като топъл, червен океан. Притискаше я надолу и не й позволяваше да вижда и да диша. Ема се опитваше да изплува на повърхността, но болката не преставаше. Но не това я плашеше, а мракът и тишината.