Опита се да помръдне и с ужас осъзна, че не чувства ръцете и краката си, а само тази постоянна болка. Опита се да проговори, да извика някого, който и да е. Мислено изкрещя.
Знаеше, че с нея се е случило нещо страшно. Спомняше си озвереното лице на Дру, надвесено над нея. Може би още е тук и я наблюдава, притаен в мрака. Този път ще я…
Но може би вече бе мъртва.
Силната й болка се примеси с гняв. Не искаше да умре. Стенейки от безсилие, тя се опита да отвори очи, но не успя. Сякаш някой бе залепил клепачите й.
Нечия ръка леко докосна косата й. Допирът я накара да изпита паника, която я накара да забрави болките,
— Успокой се, Ема. Вече всичко е наред. Трябва да си почиваш.
Не беше Дру.
— Сега си в безопасност.
Майкъл. Искаше да произнесе името му, благодарна, че не е сама в мрака. Че е жива. След това огромна червена вълна я заля.
От време на време през нощта изпадаше в безсъзнание. Лекарите бяха казали, че има нужда от сън. Страхът обаче й пречеше да заспи. Майкъл го усещаше всеки път, когато тя идваше в съзнание.
Часове наред той се опитваше да я успокои. Прекара цялата нощ до леглото, стиснал окуражително ръката й.
Това му се струваше недостатъчно. Нито обучението, нито годините в полицията го бяха подготвили за ролята на пасивен наблюдател. Не можеше да стои безпомощно, когато любимата му жена мълчаливо се бори с болката. Милото й лице беше смазано, стройното й нежно тяло — в синини и рани.
Казаха му, че няма да умре. Ще страда физически и психически, но ще оживее. А на него му оставаше да чака и да съжалява.
Трябваше да настоява. Майкъл се вслушваше в хрипливото й дишане и се проклинаше. Това нямаше да се случи, ако бе успял да я убеди да сподели с него проблемите си. Та той е ченге, за Бога! Знае как се измъква информация.
Беше се отдръпнал. Искаше да й даде време и възможност за уединение. Исусе, уединение! Потърка с ръце лицето си. Защо не й осигури полицейска охрана? Защо не предприе някакви действия срещу Латимър и му позволи да я открие. Сега тя лежи в болницата, защото позволи да го ръководят чувствата.
Отдели се от леглото й едва когато Мариан и Джоно пристигнаха от Ню Йорк.
— Майкъл. — Джоно го позна и му кимна. Ръката му остана на рамото на Мариан. — Какво се случи?
Разтърка с длани очите си. Светлината в коридора го заслепяваше.
— Латимър. Успял е да се вмъкне в стаята й в хотела.
— О, Господи! — Мариан стисна малкото плюшено куче. — Много ли е зле?
— Доста. — Видя отново Ема, просната на килима в хотелската стая. — Счупил й е три ребра. Има наранени вътрешни органи, не знам колко контузии и разкъсвания. А лицето й…Но мислят, че няма да се наложи спешна хирургическа намеса.
Джоно загледа затворената врата със стиснати зъби.
— Къде е копелето?
— Мъртво е.
— Добре. Искаме да я видим.
— Вървете и двамата. Аз ще се оправя със сестрата и ще ви чакам в приемната. — Погледна като Джоно към затворената врата. — Дали са й приспивателно.
Дълго стоя над чаша кафе в приемната за посетители. Припомни си всичко, което се случи, за да разбере дали би могъл да направи нещо по-различно. Повтаряше си, че ако бе разбил вратата пет минути по-рано, всичко щеше да бъде по-различно.
Когато ги видя да излизат от стаята, се изправи. Очите на Мариан бяха зачервени. Седна на освободения от Майкъл стол.
— Не трябваше да я оставям сама.
— Не е твоя грешка — отвърна Джоно.
— Не, не е моя грешка. Но не трябваше да я оставям сама.
Без да обръща внимание на надписите, Джоно извади цигара. Запали я и й я подаде.
— Мариан ми разказа всичко по време на полета. Сигурно знаете, че Латимър е малтретирал Ема повече от година. Майкъл смачка празната пластмасова чашка.
— Не знам подробности. Ще взема показанията й, веднага щом е в състояние за това.
— Показанията! — Мариан го погледна изненадано. — Защо ще трябва да дава показания?
— Такава е процедурата. — Погледна към вратата на Ема.
— Обещайте, че вие ще вземете показанията — обади се Джоно. — Не бих желал да говори с чужд човек.
— Аз ще взема показанията.
Мариан го загледа замислено, пепелта от цигарата й щеше да падне всеки миг. Каза си, че е станал дори по-хубав от обещанията, които даваше на снимката във вестника преди десет години. В момента изглеждаше напрегнат и изтощен, с тъмни сенки под очите и изопнати черти на лицето. Тя реши, че е човек, на когото може да разчита. Майкъл Кесълринг напълно отговаряше на представата й за полицай.
— Вие ли убихте Дру?
Той вдигна очи и я погледна. Повече от всичко би искал да й отговори:„Да“.