— Не искам да мислиш за това сега. — Настоя Брайън. — Всичко, за което те моля, е да почиваш.
„Прав е“ — каза си Ема. Много е изтощена, за да мисли.
— Радвам се, че си тук. Татко, съжалявам, че толкова се отчуждихме.
— И двамата сбъркахме, но с това е свършено. — Усмихна й се. — Сега цялото време на света е наше.
— Ще се радваме да се върнеш вкъщи, когато се пооправиш. — Бев докосна бузата на Брайън. — При нас.
— При двама ви?
— Да. — Брайън хвана ръката на Бев. — Ще имаме достатъчно време за възстановяване. Всичките.
— Когато се събудих тази сутрин, не можех дори да допусна, че ще се чувствам отново щастлива — каза Ема. — Щастлива съм за вас. За останалото трябва да помисля.
— Няма защо да бързаш. — Бев се наведе и я целуна. — Ще те оставим да поспиш.
— Кесълринг. — Маккарти откри Майкъл по обяд в приемната на болницата. — Господи, да не си се преместил тук?
— Кафе?
— Не, ако ще заприличам на теб. — Подаде му една чанта. — Чисти дрехи и принадлежности за бръснене. — Нахраних кучето.
— Благодаря.
Промени решението си за кафето, но се оплака от сметаната в пакетчето. Помисли си: „Старият Майк повече не би могъл да понесе.“
— Как е тя?
— Има силни болки.
— Дюър иска изявление. — Произнесе името на капитана със сарказъм в гласа си.
— Ще се погрижа за изявлението.
— Той знае, че си… приятел на жертвата. Иска аз да го направя.
— Аз ще имам грижата — повтори Майкъл и сложи повече захар в кафето не заради вкуса, а за тонус. От часове не обръщаше внимание на вкуса на кафето. — Довел ли си стенограф?
— Да. Чака.
— Ще видя дали Ема е готова. — Глътна кафето наведнъж като лекарство и изхвърли чашата. — Как е пресата?
— Искат нещо към два часа.
Майкъл погледна часовника си и отида да се преоблече. Петнадесет минути по-късно влезе в стаята й. При нея беше П.М. Както всички останали и той изглеждаше зле: уплашен, с измачкани дрехи от пътуването, потиснат. Но беше я накарал да се засмее.
— П.М. ще става баща — обясни Ема.
— Поздравявам ви.
— Благодаря. — Изправен до леглото, П.М. се чувстваше неловко. Страхуваше се да не каже нещо неуместно. Долетяха със Стиви от Лондон и видяха вестниците още на павилиона на летището. Не знаеха какво да си кажат, още по-малко какво да кажат на Ема. — Ще тръгвам. — Целуна я, поколеба се и отново я целуна. — Ще се върнем пак довечера.
— Благодаря за цветята. — Повдигна ръка към теменужките. — Чудни са.
— Добре… — Постоя нерешително и след това ги остави сами.
— Чувства се неудобно — измърмори тя. — Всички се чувстват така. — Ръцете й неспокойно шареха по завивките, след това докоснаха Чарли. — Трудно е да гледаш очите им, когато влизат за пръв път в стаята. Сигурно изглеждам ужасно.
— Не предполагах, че си толкова суетна. — Седна до нея. — Тук непрекъснато влиза и излизат хора. Не си ли уморена?
— Не искам да съм сама. Ти беше при мен цялата нощ. — Протегна му ръка. — Чувах те да ми говориш и така разбрах, че съм все още жива. Исках да ти благодаря за това.
— Обичам те, Ема. — Отпусна главата си над хванатите им ръце. Тя не отговори, докато той се опитваше да прикрие обзелото го вълнение. — Неподходящо време, неподходящо място! — Въздъхна и закрачи из стаята. — Във всеки случай, ако се чувстваш готова, ние бихме желали да запишем показанията ти.
Гледаше го как неспокойно крачи из стаята. Нищо не можеше да отговори, поне сега, когато почти нищо не чувстваше. Ако нещата се бяха развили по-различно… Попита се, ако беше другояче, би ли му протегнала ръка, би ли му се доверила. Но не беше различно.
— С кого трябва да говоря?
— Можеш да говориш с мен. — Когато се обърна към нея, вече се владееше. — Или мога да повикам жена следовател, ако ще се чувстваш по-спокойна.
— Не. — Неспокойните й пръсти заровиха в теменужките. — Не, мога да говоря с теб.
— Стенографът чака.
— Добре. Можем да започнем веднага. Предпочитам да свърши бързо.
Не беше лесно. Не погледна към него, докато говореше. Очакваше, че като разкаже всичко за страховете, срама и униженията, ще се освободи от тях. Когато свърши, се почувства само изтощена.
Майкъл не бе в състояние да проговори.
— Това ли е всичко, което ти трябва? — попита Ема.
Само кимна с глава. Трябваше да излезе от стаята.
— Ще го напечатаме на машина. Когато си в състояние, можеш да го прочетеш и подпишеш. Ще се обадя по-късно.
Излезе от стаята и тръгна към асансьора. Спря го Маккарти.
— Дюър те иска моментално в участъка. Пресата е побесняла.
— По дяволите, пресата! Искам да повървя.