— Случило ли се е нещо?
— Не. Може би е по-добре да си вървя. Бях излязла да се поразходя.
— Не. Влез вътре. — Хвана ръката й.
— Майкъл, моментът не е подходящ. Мога само… — Застана на прага. Полумракът я накара да присвие очи. — О, Боже! — Всекидневната изглеждаше така, сякаш в нея са вилнели банда хулигани. — Да не са те обрали?
— Не. — Толкова беше уморен, че видът на стаята въобще не го тревожеше. Поведе я към кухнята. Кучето продължаваше да лае и да подскача около тях.
— Трябва да си имал гости — реши тя и се почувства леко засегната, че не е била поканена.
— Не. За Бога, нека да пием кафе — изръмжа той, докато ровеше в бюфета.
— Ето. — Тя намери кутия „Максуел Хауз“ в мивката и пакет чипс. — Би ли искал да го…
— Не. — Бутна я настрана. — Мога да направя сам проклетото кафе. Конрой, ако не млъкнеш, ще ти вържа езика около врата. — Колко е часът?
Ема се покашля. Реши, че е неблагоразумно да му напомня, че на кафе машината има часовник.
— Около дванадесет и тридесет.
Стоеше намръщен, с лъжичката за кафе в ръка. Изглеждаше съвсем объркан. Започна да добавя още кафе. Вдигна апарата и го снима.
— Съжалявам — каза тя, когато той погледна към нея. — Рефлекс.
Не отговори, само се обърна и отново започна да рови в бюфета. В устата си усещаше вкус на тебешир. В главата му гърмеше цял бигбенд. Сигурен беше, че очите му са подпухнали като топки за голф. И проклетите житни ядки са се свършили.
— Майкъл… — Едва сдържаше смеха си. — Нека да ти приготвя закуска.
— Нищо не мога да намеря.
— Седни! Ще започнем с кафето. Къде са чашите?
— В кухнята.
— Добре. — Успя да открие пакет пластмасови чаши с огромни размери. Наля кафето. То беше гъсто и апетитно като кал, но той го изгълта. Сега вече можа да я види по-ясно. Търсеше нещо в хладилника му.
— Какво търсиш?
— Приготвям ти закуска. Имаш едно яйце. Как го искаш?
— Сварено. — Изпи кафето и се затътри за още кафе.
— Саламът не се знае откога е, а тук има нещо, което може да е оживяло. — Тя извади едно яйце, парче сирене и хляб. — Имаш ли дълбоко тиганче?
— Мисля, че имам. Защо?
— Няма значение. — Намери го почти веднага и с малко въображение приготви сандвич с яйце и сирене. Взе си бутилка сок и седна срещу него, докато той се хранеше. — Майкъл, мога ли да те попитам от колко време живееш така?
— Купих къщата преди четири години.
— И още си жив. Здрав човек си!
— Ще почистя.
— За тая мръсотия е необходим булдозер.
— Жестоко е да те обиждат на закуска. — Гледаше я как снима Конрой. Кучето отново бе заспало с лапи върху пакетчето чипс. — Никога не се отказва от правата си.
— По-добре ли се чувстваш? — усмихна му се тя.
— Отлично.
— Време беше да започна отново да работя. Помислих, че може да ти е приятно да се поразходиш няколко часа. — Изведнъж се смути. Той не сваляше погледа си от нея. — Знам, че си бил зает последните седмици.
— Само в борбата с престъпленията! Конрой, мързелив помияр такъв, донеси ми цигарите! — Кучето отвори едното си око и изръмжа. — Върви. — То въздъхна почти като човек, изправи се и излезе. — Ти ме отбягваш, Ема.
— Да. Съжалявам. Ти си добър приятел, а аз… — започна да се оправдава.
— Не започвай пак на приятелско благодарствена вълна. — Взе пакета цигари, които Конрой му пусна в скута, след това стана и изведе кучето навън.
— Няма да говоря повече за това.
— Добре. — Върна се обратно. Шест месеца беше чакал с надежда да дойде и да почука на вратата му. Сега, когато бе дошла, не можеше да се освободи от яда си. — Защо дойде?
— Казах ти.
— Търсила си компания, докато правиш снимки и си спомни добрия, стар Майкъл.
Тя се изправи сковано.
— Съжалявам, че те обезпокоих.
— Ту влизаш, ту излизаш — измърмори той. — Лош навик си си създала, Ема.
— Не съм дошла да се карам с теб.
— Това пък е още по-лошо. Отдавна би трябвало да се изясним.
Направи крачка към нея и тя отстъпи. Стана му неприятно.
— По дяволите, аз не съм Латимър. Омръзна ми да виждам, че всеки път, когато се приближа, мислиш за него. Ако ще се караме, ще бъдем само ти и аз. И никой друг.
— Не искам да се караме. — Преди обаче да разбере, вече го бе направила — вдигна бутилката и я хвърли. Стъкло и газиран сок експлодираха в мивката. Остана вкаменена, докато шумът на газирания сок заглъхна.
— Искаш ли друга?
— Трябва да вървя. — Посегна към фотоапарата, но той се приближи и сложи ръка върху нейната.
— Този път — не. — Гласът му беше развълнуван. Когато погледна към него, тя се сепна и зачака. — Няма да си отидеш така отново, Ема. Не и докато не съм ти казал онова, което смятам за необходимо.