И все пак дори прагматичният П.М. беше доловил чувството на ангажираност, единство и на помирение — три дни помирение с четиристотин хиляди души, живеещи като едно семейство. Но имаше и много мръсотия, и случаен секс, и неограничено количество наркотици.
Наркотиците го плашеха. Не го признаваше дори и пред хората, които считаше за братя. От тях му прилошаваше, оглупяваше, приспиваше му се. Вземаше само когато не намираше благоприлично извинение да откаже. Ужасът му се сменяше с учудване, когато наблюдаваше лекотата, с която Брайън и Стиви опитваха каквото им падне под ръка. Много повече обаче го плашеше ленивото нехайство, с което Стиви кротко и постоянно се инжектираше направо във вените.
Джоно беше по-внимателен спрямо онова, което приемаше в организма си, но той беше силна личност и никой не би посмял да му се подиграва, че отказва да изпита удоволствието на амфетамина или кокаина.
П.М знаеше, че не е човек с характер. Не беше дори и музикант, каквито бяха другите. Разбира се, можеше да конкурира всеки барабанист. Беше добър, наистина добър. Но не можеше да пише музика, нито да я чете. Нямаше склонност към поезията или политическите изявления.
Не беше и хубав. Дори сега, на двадесет и три, на лицето му се появяваха от време на време пъпки.
Въпреки недостатъците, които си приписваше, той беше член на една от най-известните рокгрупи в света. Имаше добри и верни приятели, които биха застанали зад него. За две години беше спечелил повече пари, отколкото бе мечтал да притежава през целия си живот.
П.М. не пилееше парите си. Баща му имаше малка работилница за дребни поправки в Лондон. Самият той разбираше от бизнес и сметки. Единствен от четиримата поставяше на Пит въпроси за разходите и печалбите. Със сигурност беше и единственият, който си правеше труда да прочете преди да подпише формулярите или договорите.
Харесваше му да разполага с пари не само защото можеше да праща чекове вкъщи — веществено доказателство, оборващо съмненията на родителите му, че ще успее. Харесваше му да разполага с пари.
Не беше израснал в бедност като Джоно и Брайън, но беше много далеч и от комфорта в детството на Стиви.
Сега пътуваха за Тексас. Още един фестивал в година, пренаситена с фестивали. Не се вълнуваше особено. Ще има друго изпълнение в друг град. Отминаваха месеци и сцени. Въпреки това не искаше да спират. Отчаяно се страхуваше да не се разпадне групата, защото би потънал обратно в неизвестността.
Когато ангажиментите им през лятото приключат, ще поемат към Калифорния, Холивуд. Няколко седмици ще живеят между кинозвездите. „И няколко седмици — мислеше си с чувство на вина и удоволствие — ще бъде близо до Бев.“ Единственият човек, когото П.М. обичаше повече от Брайън, беше жената на Брайън.
Ема подреждаше кубчета с букви. Чувстваше се много горда, че знае да чете и да образува думи. Беше решила да научи и Дарън.
— Е-М-М-А — каза тя, почуквайки поред всяко кубче. — Емма. Кажи „Емма“.
— Ма! — Дарън се засмя и разбърка кубчетата. — Ма-ма.
— Ема-ма. — Наведе се и го целуна. — Ето една по-лесна. — Подреди кубчетата и каза: — Т-А-Т-И.
— Та-та-та! — Доволен от себе си, Дарън се изправи на яките си крачета, за да изтича до вратата в очакване на Брайън.
— Не, татко не е още тук, но мама е в кухнята. Ще имаме голямо парти тази вечер, за да отпразнуваме завършването на новия албум. Скоро ще се приберем в Англия.
С нетърпение очакваше пътуването, въпреки че харесваше къщата в Америка толкова, колкото и замъка извън Лондон. За не повече от година бяха пътували напред и назад през океана, така както другите семейства излизаха извън града.
През есента на 1970 навърши шест години и имаше частен английски учител. Когато се завърнат в Англия, щеше да ходи на училище с други деца на нейната възраст. Мисълта за това я тревожеше и радваше.
— Когато се върнем вкъщи, ще науча много повече и ще ти показвам всичко. — Докато говореше, тя направи от кубчетата висока кула. — Погледни, това е името ти. Най-хубавото име. Дарън.
С ликуващ вик той се наведе напред и се загледа в буквите — Д, А, 3, Л, М, Н, О, П. Усмихна се дяволито на Ема и направо връхлетя с ръка върху тях. Кубчетата се разпиляха.
— Дарън — извика той. — Дарън Макавой.
— Това добре го произнасяш, момче е? — За три години Ема успя напълно да наподоби интонацията на Брайън. Тя се усмихна и започна да строи нещо по-трудно за разрушаване.