— Като го гледаш, трудно би повярвал, че може само с една ръка да обърне стаята наопаки.
— А използва и двете си ръце — отвърна с тих смях Бев и прегърна Брайън през кръста.
— И краката си.
— Никога не съм мислила, че живота може да се обича толкова много. Като го гледам, разбирам, че имам всичко, което някога съм искала. Мога да си го представя след година, след пет години. И това ме кара да не се страхувам, че остарявам.
— Рокзвездите не остаряват. — Той се понамръщи и Бев за пръв път усети нотка на сарказъм или може би обезверяване в гласа му. — Самоубиват се със свръх дози наркотици или обличат бели смокинги и свирят в Лае Вегас.
— Ти няма да направиш това, Бри. — Прегърна го по-силно през кръста. — И след десет години ще бъдеш на върха.
— Да. Ако все пак някой ден си купя бал смокинг, ритни ме по задника.
— С най-голямо удоволствие. — Тя го целуна и го погали по бузата, както би направила с някое от децата. — Пусни Ема на земята.
— Именно заради тях се страхувам да не греша, Бев. — Понесе Ема към нейната стая. — Заради тях и заради теб.
— Но ти не грешиш.
— Светът е толкова объркан. Мислех си, че ако успеем, ако наистина сме успели, хората ще се вслушат в това, което им се казва. И това би имало значение. Сега — не знам.
— Какво те тревожи, Бри?
— Не знам. — Остави Ема на пода, опитвайки се да си изясни причината за своята неудовлетвореност, която го измъчваше напоследък. — Преди няколко години, когато започнахме да си пробиваме път, беше чудесно: тълпите ревящи момичета, снимките ни във всички списания, песните ни по всички радиостанции.
— Точно това искахте.
— Така беше. Но сега не съм сигурен. Как мога да чуя онова, което се опитваме да им кажем, какво значение има колко сме добри, щом крещят на всеки проклет концерт? Ние сме просто стока или образ, лакиран от Пит, за да се продават плочите. Ненавиждам ги! — Пъхна стиснатите си юмруци в джобовете. — Понякога си мисля, че би трябвало да се върнем там, откъдето започнахме — кръчмите, където хората слушаха или танцуваха нашата музика. Не знам. — Той прокара пръсти през косата си. — Струва ми се, че никога не съм осъзнавал колко щастливи сме били тогава. Но назад не можеш да се върнеш.
— Не знаех, че се чувстваш така. Защо не си ми казал?
— Много съм объркан. Просто не се чувствам повече като Брайън Макавой. — Как можеше да обясни, че чувството, което възкръсна в Уудсток, избледняваше все повече през изтеклата година. — Не съм знаел, че толкова ще се разстроя, защото не мога да изляза с приятели да пийна по чашка или да лежа на пясъка, без хората да се тълпят наоколо ми. Искам да ме оставят на спокойствие.
— Можеш да спреш. Можеш да се оттеглиш и само да пишеш.
— Не мога да спра. — Погледна надолу към кротко спящата Ема. — Трябва да правя записи, трябва да изнасям концерти. Всеки път, когато съм на сцената или в студиото, знам дълбоко в себе си, че точно това искам да върша. Но останалото… Останалото ме изтощава. Не подозирах, че ще стане така. Може би и начинът, по който умряха Хендрикс и Джоплин. Такава загуба! След това — разпадането на „Бийтълс“. Като че ли нещо приключва, но аз не съм приключил още.
— Не край. — Тя постави ръка на рамото му, масажирайки напрегнатите мускули. — Просто промяна.
— Но ако не продължаваме напред, ние се връщаме назад, не разбираш ли? — Знаеше, че тя не може да разбере и се опита да изрази чувствата си с по-разбираеми думи. — Може би е в натиска на Пит да започнем ново турне или в приказките на Стиви да се присъединим към други състави за студийни записи и да пишем музика за филми. Единственото, което знам, е, че вече не можем просто да се съберем четиримата и да свирим с цялото си сърце: по-важни са имиджът и търговският успех.
Ема се размърда.
— Сигурно се тревожа за това, че Ема тръгва на училище и че Дарън ще тръгне някой ден. Как ще се почувстват, ако хората започнат да се ровят в живота им заради мен? Не бих искал да имат отвратителното детство, което имах аз, но дали биха искали да живея така, както им предлагаме.
— Твърде много мислиш. — Тя погали нежно лицето му. — Това най-много ми харесва. Децата са щастливи. От пръв поглед е ясно. Може би детството им не е нормално, но все пак са щастливи. И ние ще се погрижим никога да не страдат. Какъвто и да си, който и да си — ти си техният татко. Останалото ще се нареди.
— Обичам те, Бев. Може би е глупаво, че се притеснявам за всичко това. Имаме всичко. — Притисна я до себе си. Искаше му се да разбере защо всичко беше станало толкова сложно.
Той забрави угризенията си след две цигари с марихуана. Къщата беше пълна с хора, които Брайън мислеше, че разбират какво прави и до къде иска да стигне. Музиката беше силна, наркотиците — много и разнообразни: марихуана, хероин, хашиш, амфетамини. Разтърсващата балада на Джанис Джоплин се лееше, докато гостите му се забавляваха. Искаше му се да я слуша отново и отново, да чуе нейната „Бол енд Чейн“. По някакъв начин тя му помагаше да осъзнае факта, че все още е жив и че все още това има значение.