„Всичко изглежда като сън“ — мислеше си той. Но когато погледна лицето на Ема, разбра, че беше реалност, твърде страшна реалност.
Песента от албума „Аби Роуд“ продължаваше; по ирония на съдбата в нея също се говореше за убийство.
— Бри. — Джоно постави ръка на рамото му. — Отдръпни се сега, за да могат да се погрижат за нея.
— Какво?
— Отдръпни се. — Внимателно го изправи на крака. — Трябва да я видят.
Замаян, наблюдаваше придружаващите линейката да влизат и да се навеждат над дъщеря му.
— Трябва да е паднала от горе до долу по стълбите.
— Ще се оправи. — Джоно хвърли безпомощен поглед към П.М., докато подкрепяха Брайън. — Малките деца са по-издръжливи, отколкото изглеждат.
— Така е. — Малко несигурен на краката си, Стиви стоеше зад Брайън, поставил и двете си ръце на раменете му. — Нашата Ема няма да позволи едно падане по стълбите да я задържи дълго.
— Ще дойдем в болницата с теб — присъедини се към тях Пит. Всички гледаха как внимателно поставят Ема на носилка.
В този миг Бев изпищя… и пищя, и пищя, докато писъкът й не изпълни цялата къща.
Глава 9
Лу Кесълринг хъркаше като заклан. Ако си позволеше удоволствието да изпие една бира преди лягане, хъркаше още по-силно. Заради това жена му от седемнадесет години насам спеше с тапи на ушите. Лу знаеше, че Мардж го обича безрезервно, а себе си считаше за успял хитрец. За щастие не беше спал с нея преди женитбата. Така си бе спестил тази малка тайна. Когато тя я откри, той вече беше поставил халка на пръста й.
Тази нощ той хъркаше така, сякаш рендосваше дъски. Почти тридесет и шест часа не беше спал в леглото си. Сега, когато случаят Каларми приключи, щеше не само да се наспи, но и да мързелува през целия уикенд.
Сънуваше, че подрязва розите в двора и се боричка със сина си. Няколко хамбургера се печаха на скарата навън и Марджи щеше да приготви картофената си салата.
Преди дванадесет часа трябваше да убие човек. Не беше за пръв път, но слава Богу не му се случваше и често. Когато се налагаше да стреля и да убие някого, след това имаше нужда да се скрие в обикновеното ежедневие: картофи и печени хамбургери, стегнатото тяло на жена си до своето през нощта, смеха на сина си.
Беше ченге. Добро ченге. През шестте години в отдел „Убийства“ за втори път стреляше. Ежедневието на полицая беше твърде еднообразно — много ходене, много бумащина и телефонни обаждания. И само понякога, мигове на ужас.
Знаеше също така, че като ченге му се налага да се сблъсква с неща, за които по-голямата част от света не подозираше — убийствата, войните на гетата, намушкванията в тъмни алеи, кръвта, останките.
Лу познаваше всичко това, но не мислеше за работата си. Беше четиридесетгодишен и откакто на двадесет и четири постави полицейската си значка, никога не се занимаваше с работата си вкъщи.
Понякога обаче тя го следваше и тук.
Обърна се, хъркането му спря, когато телефонът иззвъня. Механично протегна ръка и все още със затворени очи вдигна слушалката.
— Да. Кесълринг.
— Лейтенант. Тук е Бъстър.
— Какво, на майната си, искаш? — Знаеше, че може спокойно да ругае, тъй като Мардж не го чува.
— Съжалявам, че ви събуждам, но имаме инцидент. Нали познавате Макавой, Брайън Макавой, певеца?
— Макавой? — потърка с ръка лицето си, борейки се със съня.
— „Девъстейшън“. Рокгрупата.
— Да, да! Добре. — Не беше много по рока — освен ако беше Пресли или Евърли Брадърс. — Какво се е случило? Някакви хлапета са надули стереоуредбата много високо и мозъците им са се пръснали?
— Някой е убил момченцето му. Изглежда като неуспешен опит за отвличане.
— А, по дяволите! — Напълно събуден, Лу запали осветлението. — Дай ми адреса.
Светлината събуди Мардж. Огледа се и видя Лу гол, седнал на края на леглото да записва нещо в бележника си. Стана, мушна ръцете си в джобовете на памучната роба и без да се оплаква, слезе долу да приготви кафе.
Лу намери Брайън в болницата. Не знаеше какво да очаква. Виждал го беше няколко пъти по вестниците или по телевизията, когато певецът правеше изявления против войната. Наричаха го „борец срещу войната“. Лу нямаше високо мнение за групичките, които манифестираха, дрогираха се, пускаха дълги коси и раздаваха цветя по ъглите. Но и той беше против войната. Беше загубил брат си в Корея, а момчето на сестра му замина за Виетнам преди три месеца. Но в момента Лу не се интересуваше от политическите възгледи на Макавой, нито от косата му.
Спря, изучавайки Брайън, отпуснат в кресло с дамаска на цветя. На живо изглеждаше по-млад: слаб и изключително красив. Беше замаян след шока. В стаята имаше и други хора, а димът от няколкото пепелници се издигаше нагоре.