Брайън механично сложи цигарата в устата си, дръпна, постави я долу отново и издиша.
— Мистър Макавой.
Погледна нагоре и видя висок, суховат човек с внимателно сресана назад тъмна коса с продълговато, все още сънено лице. Носеше сив костюм, старомодна вратовръзка с почти същия цвят и снежнобяла риза. Черните му обувки бяха като полирани. На брадичката си имаше лека драскотина от скорошно бръснене.
„Странни неща забелязва човек“ — помисли си Брайън и продължи да пуши.
— Да?
— Аз съм лейтенант Кесълринг. — Извади значката си, но Брайън продължаваше да разглежда лицето му, а не полицейския знак. — Налага се да ви задам няколко въпроса.
— Не можете ли да почакате, лейтенант? — Пит Пейдж хвърли неприязнен поглед към значката. — Мистър Макавой не е в състояние да се занимава с това сега.
— За всички ще е от полза, ако приключим с предварителните процедури. — Лу седна. Прибра значката и постави ръце на коленете си. — Съжалявам, мистър Макавой. Не бих желал да увелича болката ви. Искам да открия кой е виновникът.
Брайън запали цигара от фаса на друга и не отговори.
— Какво бихте ми казали за това, което се е случило тази нощ?
— Убиха Дарън. Малкото ми момченце. Измъкнали са го от креватчето и са го оставили на пода.
С болка в сърцето Джоно стисна пластмасовата си чаша с кафе и се обърна. Лу бръкна в джоба си за бележника и подострения си молив.
— Познавате ли някого, който би искал да причини зло на момчето?
— Не. Всички обичаха Дарън. Беше толкова очарователен и забавен. — Усети, че гърлото му се свива на топка и потърси чашата си кафе.
— Знам, че е мъчително. Можете ли да ми разкажете за вечерта?
— Имахме парти. Всички трябваше да заминем за Ню Йорк и имахме парти.
— Бих желал да видя списъка на гостите.
— Не зная. Бев би могла… — Замлъкна, защото си спомни, че и тя, замаяна от приспивателни, лежи в някоя болнична стая.
— Ние, между нас, ще можем да направим доста точен списък — намеси се Пит. Опита се да отпие от кафето, но се изгори. — Трябва да знаете, че никой от поканените в дома на Брайън не би го извършил.
Лу възнамеряваше сам да се убеди в това.
— Познавахте ли всеки човек от гостите, мистър Макавой.
— Не знам. Вероятно не. — Притисна силно с длани очите си. Болката като че ли го успокояваше. — Приятелите и приятели на приятелите и тъй нататък. Отваряш вратата и хората влизат. Просто така става.
Лу кимна, като че ли разбрал. Припомни си как Мардж планираше своите партита: внимателно изготвения списък на гостите, на приелите поканата, детайлното проучване на менюто. Партито за петнадесет годишнината от сватбата им беше така планирано, сякаш беше правителствен прием.
— Ще поработим над списъка — реши Лу. — Дъщеря ви — Ема се казва, нали?
— Да, Ема.
— Била е горе по време на партито?
— Да. Спеше. — Децата му бяха легнали здрави и живи. — И двете бяха заспали.
— В една и съща стая?
— Не, имат самостоятелни стаи. Алис Уолингфорд, нашата бавачка, беше горе при тях.
— Да. — Вече знаеше от доклада, че бавачката е била намерена вързана, със запушена уста и полумъртва от срах в леглото си. — И малкото момиче е паднало по стълбите?
Ръката на Брайън стисна конвулсивно чашата, пръстите му пробиха крехката пластмаса. Кафето протече през дупките.
— Чух я да ме вика. Излизах от кухнята с Бев. — Спомняше си до болка онази бърза, сладострастна целувка преди писъка. — Ние се затичахме и я видяхме на пода, в подножието на стълбите.
— Видях я да пада. — П.М. присви зачервените си очи. — Погледнах нагоре и тя летеше надолу. Стана толкова бързо.
— Казахте, че е викала. — Лу погледна отново към П.М. — Преди да падне ли викаше, или след това?
— Аз… преди това. Да, заради виковете погледнах нагоре. Тя викаше, а след това, изглежда, е загубила равновесие.
Лу си записа. Ще трябва да поговори с малкото момиче.
— Надявам се, че не се е ударила лошо?
— Лекарите. — Цигарата на Брайън беше изгоряла до филтъра. Остави я в пепелника и посегна към горчивото, студено кафе, останало в разкъсаната чаша. — Не са излезли оттам. Не са ми казали. Не мога да загубя и нея. — Кафето се разплиска в треперещата му ръка. Джоно приседна до него.
— Ема е издръжлива. Децата падат непрекъснато. — Хвърли злобен поглед към Лу. — Не можете ли да го оставите на мира?
— Само още няколко въпроса. — Свикнал беше на такива погледи. — Вашата жена ли, мистър Макавой, намери сина ви?
— Да. Тя се качи горе, след като чухме линейката. Искаше да погледне… Разбирате ли, искаше да се увери, че той не се е събудил. Чух я да крещи, да крещи, да крещи… Затичах се. Когато стигнах в стаята на Дарън, тя седеше с него на пода. И виеше. Трябваше да й дадат нещо, за да я отведат.