— Мистър Макавой, имало ли е заплахи срещу вас, жена ви или децата?
— Не.
— Никакви?
— Не. Е, имаше писма от време на време. Главно политически. Пит ги държи отделно.
— Бихме искали да видим всичко, което се е получило през последните шест месеца.
— Голяма купчина писма са, лейтенант — обясни Пит.
— Ще се справим.
Брайън се надигна, защото влезе докторът.
— Ема! — Беше единственото, което можа да каже.
— Тя спи. Има мозъчно сътресение, счупена ръка и няколко натъртени ребра, но няма вътрешни наранявания.
— Ще се оправи ли?
— През следващите няколко дни ще трябва внимателно да се наблюдава, но, разбира се, изгледите са добри.
Едва сега заплака. Не беше в състояние, когато видя безжизненото тяло на сина си, не можа, когато взеха цялото му семейство и той остана в чакалнята. Закри лицето си с ръце и през пръстите му се процеждаха горещи сълзи.
Лу внимателно затвори бележника си и отиде в коридора при доктора.
— Аз съм лейтенант Кесълринг от отдел „Убийства“. — Отново извади значката си. — Кога ще мога да говоря с момиченцето?
— Може би след ден или два.
— Трябва да я разпитам колкото е възможно по-скоро. — Извади визитна картичка и я подаде на доктора. — Бихте ли ми позвънили, щом бъде в състояние да говори. Жената, Бевърли Макавой?
— С приспивателни е. Ще се събуди след десет или дванадесет часа. Но и тогава не мога да ви гарантирам, че ще е в състояние да говори или пък че аз ще й разреша.
— Просто позвънете. — Погледна към чакалнята. — И аз имам син, докторе.
Сънищата на Ема бяха кошмарни. Искаше да извика татко, мама, но като че ли ръка притискаше устата и очите й. Някаква огромна тежест лежеше върху нея.
Бебето викаше. Викът отекваше в стаята, в главата й. Сякаш Дарън беше вътре в главата й и пищеше, за да излезе. Искаше и трябваше да отиде при него, но около леглото й имаше двуглави змии и ръмжащи озъбени чудовища. Всеки път, когато се опитваше да стане, те се хвърляха към нея, като съскаха и се хилеха злобно.
Ако останеше в леглото, щяха да си отидат, но Дарън я викаше.
Трябваше да събере смелост и да изтича до вратата. Когато я достигна, змиите изчезнаха. Под краката й подът като че ли оживяваше, движеше се, пулсираше. Погледна назад. Беше в своята стая, с играчките и куклите, подредени на рафтовете, със светещия засмян Мики Маус. Докато го гледаше, усмивката му стана злобна.
Изтича в коридора, беше тъмно.
Отнякъде долиташе музика. Сенките като че ли танцуваха. Чуваха се звуци, тежко, влажно дишане, ръмжене и движение на нещо сухо и плъзгащо се по дървото. Когато се, затича при виковете на Дарън, почувства горещ дъх по ръцете си и захапвания по глезените.
Беше заключено. Тя дърпаше и удряше по вратата, а писъците на брат й се издигаха все по-високо, но музиката ги поглъщаше. Под натиска на юмручетата й вратата се отвори. Видя мъжа, но той нямаше лице. Забеляза само блясъка на очите и зъбите му.
Той тръгна към нея и тя се уплаши много повече от него, отколкото от змиите и чудовищата, зъбите и ноктите. Ослепяла от срах, побягна. В ушите й отекваха писъците на Дарън.
След това падаше, падаше… в тъмна яма. Дочу някакъв звук като от чупене на клони и се опита да извика. Но можеше само да пада — безшумно, безкрайно, безпомощно. Останаха само музиката и писъците на брат й.
Когато се събуди, беше светло. Нямаше кукли по рафтовете. Нямаше никакви рафтове, а само голи стени. Запита се дали не е в хотел. Опита се да си припомни, но веднага почувства болката — горещата, тъпа болка, която като че ли пулсираше навсякъде по тялото й. Стенейки, обърна главата си.
Баща й спеше на един сол. Главата му беше клюмнала малко настрана. Лицето му бе бледо под наболата брада. Ръцете му, свити в юмруци, лежаха в скута му.
— Татко.
Току-що беше заспал, но веднага се събуди. Сред белите болнични завивки видя отворените й и малко уплашени очи. Сълзи отново стегнаха гърлото му и изгаряха очите му. С последни сили успя да се овладее.
— Ема. — Тръгна към нея, седна на ръба на леглото и зарови измъченото си лице в рамото й.
Искаше да го прегърне, но ръката й лежеше гипсирана. Страхът я сграбчи отново. Отново чуваше звука от онова сухо изпращяване и страшната болка, която го последва.
Не е било сън — а ако е било истина, тогава и останалото…
— Къде е Дарън?
„Най-напред попита за него“ — помисли си Брайън и стисна затворените си очи. Как би могъл да й каже? Как би могъл да й обясни нещо, което самият той не беше проумял или повярвал? Тя беше само дете. Единственото му дете.