— Наистина ли?
— Да. И носа си счупи. Скочи от покрива направо в азалиите.
— Как се казва?
— Майкъл.
На Ема й се прииска да се срещне с него и да го попита как се пада от покрив, Звучеше много смело. Нещо, което и Дарън би опитал… След това отново започна да скубе козината на Чарли.
— Дарън щеше да стане на три години през февруари.
— Знам. — Взе ръката й, след малко пръстите й се вплетоха в неговите.
— Обичах го най-много от всички — каза тя простичко. — Умрял ли е?
— Да, Ема.
— И няма да се върне, дори ако е станала грешка?
— Не. Много съжалявам.
Трябваше да го попита, да го попита това, за което не смееше да пита баща си. Той щеше да плаче и може би нямаше да й каже истината. Този човек със свели очи и спокоен глас не би заплакал.
— Моя ли е грешката? — В очите й се четеше отчаяние.
— Защо мислиш така?
— Аз избягах. Не се погрижих за него. Бях обещала, че винаги ще се грижа, но не го направих.
— От какво избяга?
— Змии — отговори без колебание, спомняйки си кошмара. — Имаше змии и чудовища с големи зъби.
— Къде?
— Около леглото. Те се крият в тъмното и обичат да ядат лошите момичета.
— Разбирам. — Извади бележника си. — Кой ти го каза?
— Майка ми — майка ми преди Бев. Бев казва, че въобще няма змии, но тя просо не ги вижда.
— А ти видя ли змии през нощта, когато падна?
— Те се опитваха да ме спрат, за да не отида при Дарън, когато той извика.
— Дарън е викал?
Доволна, че не я коригираха за змиите, Ема кимна.
— Аз го чух. Понякога той се събужда нощем, но след като си поговорим и му занеса Чарли, бързо заспива.
— Кой е Чарли?
— Кучето ми. — Тя го протегна към него, за да го разгледа.
— Много е хубаво — каза Лу и потупа мръсната глава на Чарли. — През онази нощ занесе ли Чарли на Дарън?
— Отивах да му го занеса. — Лицето й помръкна, докато се опитваше да си спомни. — Носех го с мен, за да прогони змиите и другите същества. В коридора беше тъмно. Там никога не е било тъмно. Те бяха там.
Пръстите му стиснаха молива.
— Кой беше там?
— Чудовищата. Чувах ги как вият и съскат. Дарън плачеше толкова високо. Нуждаеше се от мен.
— Влезе ли в стаята му, Ема?
Тя поклати глава. Виждаше се ясно, изправена пред вратата в тъмния коридор и чуваше съскането и плющенето навсякъде около нея.
— Стигнах до стаята му, имаше светлина под вратата. Чудовищата го държаха.
— Видя ли ги?
— В стаята на Дарън имаше две чудовища.
— Видя ли лицата им?
— Те нямаха лица. Едното го държеше много здраво и го караше да пищи. Той ме извика, но аз избягах. Избягах и оставих Дарън при чудовищата! И те го убиха. Убиха го, защото аз избягах!
— Не. — Привлече я към себе си, за да поплаче на гърдите му, и я погали по главата. — Не, Ема, ти си търсела помощ.
— Исках моят татко да дойде.
— Точно така е трябвало да постъпиш. Те не са били чудовища, Ема. Били са мъже, лоши мъже. И ти не би могла да ги възпреш.
— Аз обещах, че ще се грижа за Дарън и че никога няма да позволя нещо да му се случи.
— Опитала си се да удържиш на обещанието. Никой не те вини, детенце.
Ема си помисли, че той не разбира. Тя самата се обвиняваше. И винаги щеше да се обвинява.
Лу се прибра вкъщи почти в полунощ. Прекарал бе часове над бюрото си, прехвърляйки всяка бележка, всяко късче информация. Като полицай знаеше, че най-доброто му оръжие е обективността. Убийството на Дарън Макавой обаче се бе превърнало в личен проблем. Не можеше да забрави черно-бялата снимка на момченцето — почти бебе. Образът се беше запечатал в съзнанието му.
Спомняше си добре и детската стая: стените в бяло и синьо, разхвърляните играчки, някои още неразопаковани, малкото гащеризонче, внимателно сгънато на люлеещия се стол, подпетените гуменки под тях.
И спринцовката, все още пълна с фенобарбитал, захвърлена на няколко крачки от креватчето.
„Дори не са я употребили — помисли Лу мрачно. — Не са успели да я вкарат във вените и да го приспят дълбоко. Дали са мислили да го изнесат през прозореца? Дали няколко часа по-късно щяха да позвънят на Брайън Макавой и да поискат откуп за момчето?“
Сега нямаше позвъняване, никой не искаше откуп.
Лу се заизкачва, като разтъркваше възпалените си очи. „Аматьори — си помисли. — Некадърници! Убийци! Къде, по дяволите, бяха? И кои, по дяволите, бяха?“
„Какво значение би имало това?“
„Има значение — каза си той и ръката му се сви в юмрук. — Справедливостта винаги има значение.“
Вратата на детската стая беше отворена и Лу се загледа в спящия Майкъл. На слабата лунна светлина се виждаха изпочупените играчки и дрехи, разхвърляни на пода, струпани върху леглото или на масичката. Обикновено това го караше да въздъхне. Двамата с жена си обичаха реда и той се дразнеше от небрежността на сина си. Майкъл беше като ураган; оставяше след себе си опустошение и хаос.