Не се намериха никакви пръстови отпечатъци в стаята на момчето, както и по спринцовката. Отпечатъците бяха на семейството и на бавачката. Личеше, че Бевърли Макавой е превъзходна домакиня. Безпорядъкът на първия етаж след такова парти не го учудваше, но вторият светеше от чистота и ред. „Мардж би го одобрила“ — си помисли той, като си представяше стаите. Нямаше отпечатъци, нямаше прах, нямаше следи от борба.
Борба обаче беше имало, борба на живот и смърт, и в някакъв момент една ръка беше запушила устата на Дарън Макавой и може би по невнимание — и носа му.
Всичко се беше случило някъде между времето, в което Ема беше чула вика на брат си — ако наистина го беше чула — и отиването на Бевърли Макавой да види сина си.
Колко ли време беше продължило? Пет, десет минути? Не повече. Това е сигурно. Според лекаря Дарън Макавой беше умрял между два и два и половина през нощта. В два и седемнадесет са повикали линейката.
Това, което бе открил досега, не му вършеше работа. А бяха изписани безброй бележки и натрупани купища папки с досиета. Необходимо беше да открие само едно нещо не на място, нелогично, едно име, което да не пасва, нечий несъгласуван разказ.
Трябваше да открие убийците на Дарън Макавой. Ако не ги откриеше, цял живот щяха да го преследват лицето на момчето и изпълненият със сълзи въпрос на малката му сестричка: „Моя грешка ли беше?“
— Татко?
Лу трепна и се обърна към сина си, който бе застанал зад него и подхвърляше топка.
— Майкъл, престани да ме дебнеш.
— Не те дебна. — Детето се изненада от думите на баща си. Ако тръшкаше вратите и ходеше като нормален човек — бил много шумен. Ако се опиташе да е тих — дебнел. Не можеше да угоди. — Татко — повтори той.
— Хмм?
— Каза, че ще ми подадеш няколко паса днес следобед.
— Когато свърша, Майкъл.
Запристъпва от крак на крак с черните си износени гуменки. Напоследък „когато свърша“ беше дежурният отговор на баща му.
— Кога ще свършиш?
— Не знам, но ще свърша по-бързо, ако не ме безпокоиш.
„По дяволите — помисли си Майкъл. — Никой няма време за нищо.“ Единият от приятелите му беше при глупавата си баба, а другият лежеше от някакъв тъп грип или нещо подобно. И за какво е съботата, ако поне не поиграеш.
Опита се да изпълни съвета на баща си. Заразглежда коледното дърво и подредените под него подаръци. Вдигна един от пакетите с неговото име, обвит с хартия с танцуващи джуджета. Внимателно го разклати. Тракането беше едва доловимо, но предизвика страшно задоволство.
Искаше самолет с дистанционно управление. Беше под номер първи в коледния му списък, написан с главни букви и подчертан три пъти. Така майка му и баща му трябваше да разберат, че е много важно. Беше сигурен, съвсем сигурен, че самолетът е в тази кутия.
Върна я на мястото й. Ще минат дни, преди да може да я развърже, дни, преди да го изнесе навън и да го накара да прави лупинги и спускания,
Трябваше да върши нещо сега.
От кухнята идваше приятна миризма на сладкиши. Но знаеше, че ако влезе там, майка му ще го накара да й помага за бисквитените гълъбчета и човечета. Женска работа!
А как би могъл да се надява, че ще играе полузащитник в отбора на Лос Анжелес, ако никой не му подава пасове?
Какво път беше толкова интересно в онази купчина скучни листа и снимки? Приближи се отново до бюрото, като прекара език по нащърбения зъб, ударен миналата седмица, когато пробваше колелото си. Приятно ме беше, че баща му е полицай и непрекъснато се хвалеше с него. Разбира се, според него баща му стреляше още щом се докоснеше до пистолета и арестуваше луди като Чарли Мансън. Какво щяха да си помислят другите, ако знаеха, че баща му попълва на машина формуляри и изучава досиета. Та така би могъл да бъде и библиотекар.
Стиснал топката под мишница, той се наведе над рамото на баща си. Надяваше се, че ако досажда, той ще отмести книжата и ще излезе навън, Погледът му попадна на снимката на Дарън Макавой.
— Господи! Това дете умряло ли е?
— Майкъл! — Лу се обърна, но готовата нравоучителна лекция застина на устните му, щом погледна шокираното и впечатлено лице на сина си. Сложи ръка на рамото на Майкъл. — Да.
— Какво се е случило? Болно ли е било, или друго нещо?
— Не. — Питаше се дали да се чувства виновен, че използва трагедията на едно дете като урок за друго. — Беше убито.
— Но то е съвсем малко. Хората не убиват малки деца.
— За съжаление понякога го правят.
Загледан в снимката, Майкъл за пръв път разбра, че хората се смъртни.