— Да те изчакам — предложи Джоно.
— Не. — Брайън го потупа по рамото. — Благодаря.
Ема улови израза в очите на Майкъл. Беше го виждала толкова пъти в очите на момичетата от училището, когато узнаеха кой е баща й. Сви леко устни. Харесваше лицето му, леко гърбавия му нос и светлите сиви очи.
— Искаш ли да се запознаеш с тях? — попита го тя.
Момчето изтри потните си длани в джинсите.
— Да. Би било върхът.
— Надявам се, че няма да имате нищо против — каза Лу на Брайън, като разбра, че Ема му е спестила молбата. — Доведох и сина си. Не е съвсем по правилата, но…
— Разбирам. — Погледна със завист момчето, докато Майкъл възторжено изучаваше Джоно. Дали и Дарън щеше да е такъв жив и як на единадесет? — Ще му изпратя новия албум. Започват да го продават едва след две седмици. Ще стане героят на училището.
— Много любезно от ваша страна.
— Няма нищо. Убеден съм, че вие отделихте повече време за Дарън, отколкото се изисква от вас.
— Службата и на мен, и на вас не е от девет до пет, мистър Макавой.
— Вярно е. Но винаги съм мразил ченгетата. — Усмихна се леко. — Предполагам, че с всеки е така, докато не му потрябва полиция. Наел съм местна детективска фирма, лейтенант.
— Да, знам,
Брайън за пръв път от дълго време се засмя непринудено.
— Да, предполагам, че знаете. Те ми докладваха, че сам сте свършили много повече, отколкото петте ченгета през последните месеци. А това е единственото нещо, което те успяха да ми кажат, че не знаете. Човек би помислил, че имате личен интерес да ги откриете.
— Такова хубаво момченце беше, мистър Макавой.
— Да, за Бога, беше хубав! — Погледна китарата, която все още държеше. Изпита огромно желание да я захвърли и вероятно заради това я остави с подчертано внимание на стойката. — За какво бихте желали да говорите с мен?
— Само няколко детайла, които искам да обсъдим отново. Знам, че се повтарям.
— Няма значение.
— Бих желал да поговоря отново и с Ема.
— Нищо не може да ви каже.
— Може би все още не съм задал точните въпроси.
Брайън прокара пръсти през косата си. Беше я намалил доста.
— Дарън е мъртъв, а не искам да рискувам душевното състояние на Ема. В момента то е деликатно. Тя е само на шест години и за втори път през живота си се разделя с близки хора. Сигурно сте прочели, че с жена ми се разделихме.
— Съжалявам.
— За Ема е по-тежко. Не искам отново да я разстройвам.
— Няма да настоявам. — Трябваше да отложи предложението за хипноза.
Доволна от ролята си на домакиня, Ема заведе Майкъл при баща си.
— Татко, това е Майкъл.
— Здравей, Майкъл.
— Здравейте. — Момчето се смути и само се усмихна.
— Обичаш ли музиката?
— О, да. Имам много ваши плочи. — Искаше да помоли за автограф, но се страхуваше, да не изглежда смешен. — Страхотно беше да ви чуя да свирите! Няма по-велики от вас!
— Благодаря.
Ема им направи снимка.
— Татко ще ти изпрати снимката — обеща тя, загледана в нащърбения му преден зъб.
Когато Лу си тръгна от репетицията заедно с Майкъл, той почувства първите признаци на главоболие, придружено от болезнено чувство за безсилие. Удържа обещанието си да не настоява. Нямаше и такава възможност. Още в момента, в който спомена нощта, през която беше убит брат й, погледът на Ема стана празен и тялото й се вкамени. Беше убеден, че тя е видяла или чула нещо, но споменът за това вече беше изличен. Помнеше само чудовища и ръмжащи сенки.
Не искаше да признае, че делото зависи от уплашеното до смърт шестгодишно момиченце. Психиатрите, с които се консултира, не му даваха големи надежди. Те смятаха, че е възможно детето никога да не си спомни какво се е случило в онази нощ.
„Остава ни само човекът с пиците“ — помисли си Лу мрачно. Два дни им бяха необходими, за да открият магазина и продавача. Той веднага си спомни поръчката, защото я бе сметнал за шега. За щастие си спомни и името на клиента.
Човекът, поръчал толкова пици през онази нощ — Том Флетчър, свиреше на алт и тенор саксофон с различни групи. Изминаха седмици, докато успеят да го открият, след това още седмици, за да изготвят необходими документи и върнат музиканта от турнето му в Джамайка.
Лу предпочете да заложи на тази карта. Който и да е бил в стаята на Дарън, не беше слязъл по главното стълбище, нито бе скочил от прозореца. Тогава оставаше стълбището към кухнята, където Том Флетчър се е опитвал да убеди продавача да изпрати петдесет пици.
— Ей, татко, това беше върхът! — Майкъл повлече бавно крака по тротоара, за да продължи удоволствието още малко. Отвори вратата на бащиния си Чевъл–68 и се загледа в горните прозорци на сградата зад гърба си. — Всички момчета ще ми завиждат, като разберат. Нали мога да им кажа? Вече знаят, че ти се занимаваш със случая.