— Ще трябва да полежиш известно време.
Ема обърна главата си и изплю малко морска вода. Разпозна песента, която се носеше наоколо — „Хотел «Калифорния»“ на Игълс. Във водата също бе чула музиката, но не можеше да си припомни нито думите, нито мелодията. Изкашля се отново, присви очи от блясъка на слънцето и се загледа в спасителя си.
Сети се, че това е момчето с морскосиния бански и му се усмихна благодарно. От тъмната му коса се стичаше вода. Очите му бяха тъмносиви, но бистри като езера.
— Благодаря.
— Разбира се. — Седна долу до нея, чувствайки се неловко в ролята на спасител. Момчетата със седмици щяха да му се подиграват. Но и не мажеше просто да я остави така. Беше още дете. „Красиво дете“ — помисли си той и се почувства още по-непохватно. Потупа я по рамото и установи, че имаше най-огромните и най-сините очи, които беше виждал.
— Сигурно съм загубила сърфа си.
Той погледна към морето.
— Не. Фред го изважда. Хубав сърф.
— Знам. Имам го от две седмици.
— Да. Виждал съм те наоколо. — Погледна я. Тя се бе подпряла на лакът и мокрите къдрици падаха върху гърба й. Гласът й беше приятен, успокояващ и мелодичен.
— Англичанка ли си?
— Ирландка. Тук сме още няколко дни. — Въздъхна, когато момчето Фред извлече борда й. — Благодаря. — Като не знаеше какво още да добави, тя се зае да почиства влажния пясък от коляното си.
Момчето с морскосиния бански махна с ръка на Фред и останалите и те се отдалечиха.
— Щом баща ми научи за това, ще ми забрани да излизам със сърфа.
— Защо пък трябва да научи?
— Винаги разбира. — Стремеше се да не поглежда към бодигардовете си.
— Всеки е падал. — „Хубави очи“ — помисли си отново и обърна погледа си към океана. — Много добре се справяше.
— Наистина ли? — Тя се изчерви. — Ти си чудесен. Гледала съм те.
— Благодаря. — Усмихна се и откри счупения си зъб. Ема се загледа в него и изведнъж си спомни.
— Ти си Майкъл.
— Да. — Учуди се той. — Откъде знаеш?
— Не си ли спомняш? — Тя се изправи. — Аз съм Ема. Ема Макавой. Баща ти те доведе в репетиционната зала един следобед.
— Макавой? — Майкъл прокара ръка през мократа си коса. — Брайън Макавой? — При споменаването на името Ема се огледа неспокойно, за да се увери, че никой не го е чул. — Помня те. Изпрати ми снимка. Още я пазя. — Очите му се присвиха, когато погледна зад рамото си. — Значи заради това са тук — измърмори той, като изгледа бодигардовете. — Мислех, че са от отдела за наркотици.
— Бодигардове — унило каза, след това сви рамене. — Баща ми се тревожи.
— Да. Сигурно. — В съзнанието му изплува снимката на малкото момче. Не знаеше какво да каже.
— Спомням си баща ти. — Каза тя, като чертаеше кръгове по пясъка. — Беше дошъл в болницата да ме види след смъртта на брат ми.
— Сега е капитан — обясни Майкъл.
— Чудесно. — Бе възпитана да се държи любезно. — Ще му предадеш поздрави, нали?
— Разбира се. — Темите за разговор бяха изчерпани и в настъпилата тишина се разнесе шумът на прибоя. — Искаш ли кока-кола или нещо друго? — попита Майкъл.
Погледна го изненадано. За пръв път в живота си приказваше с момче повече от пет минути, въпреки че бе израснала сред мъже. Но да ти предложи кола момче, само няколко години по-голямо, беше изключително преживяване. Щеше да приеме с удоволствие, но изведнъж се сети за бодигардовете.
— Благодаря, но по-добре да вървя. Татко трябваше да ме вземе след два часа, но не мисля, че съм в състояние да изляза повече със сърфа. Ще му се обадя да дойде по-рано.
— Аз мога да те закарам. — Неспокойно раздвижи рамене. Глупаво бе да се притеснява за едно дете. Но не си спомняше да е бил по-нервен. — Ще те закарам вкъщи. — Продължи, защото Ема го гледаше. — Ако искаш.
— Вероятно имаш други планове.
— Не. Не, наистина.
Ема се зарадва, но после си помисли, че той сигурно иска да види баща й. Момче като него — сигурно е на осемнадесет — не би могло да се интересува от нея. Но дъщерята на Брайън Макавой е друго нещо. Пресилено се усмихна и се изправи на крака. Беше спасил живота й. Ако можеше да му се отплати чрез нова среща с баща си, ще трябва да го направи.
— Ще ми бъде приятно да ме закараш.
— Не е голяма работа. — За малко да падне от вълнение и си каза: „Ще ме помисли за мухльо.“
— Тук съм след минута. — Ема се втурна към бодигардовете, събирайки по пътя плажната си хавлия в торба.
— Приятелят ми ще ме откара вкъщи — заяви им твърдо тя.
— Мис Макавой. — Бодигардът на име Мастърс се покашля. — По-добре ще е да се обадите на баща си.
— Не е необходимо.
Вторият бодигард, Суини, избърса потното си чело.