— Колко време ще остане там? — Бев наля изстудената напитка в чашите.
— Три месеца. — Джоно бе щастлив да установи, че Бев си бе останала същата. — Не знам как е успял Пит, нито пък искам да знам, но ако Стиви издържи в клиниката „Уайтхърст“, ще се спаси от съда.
— Радвам се. Нужна му е помощ, а не присъда. — Тя седна на дивана до него. Не разбираше защо е толкова нервна. — Чух съобщението по радиото. Тъкмо се чудех какво да направя, когато ти се появи на вратата. След няколко седмици ще отида да го видя.
— Не съм сигурен, че ще бъде приятна гледка.
— Той ще се нуждае от приятелите си — каза тя и остави чашата си, без да отпие.
— А ти още ли си приятел?
Тя го погледна и нежно го погали по бузата.
— Добре изглеждаш, Джоно. Винаги съм се питала какво криеш зад тази брада.
— Шестдесетте години приключиха. Жалко! Миналата седмица дори носих вратовръзка.
— Моля?
— Е, беше от бяла кожа, но все пак вратовръзка. — Наведе се и я целуна. — Липсваше ми, Бев.
— Колко бързо отлетяха годините!
— Само за някои от нас. Чух за теб и П.М.
Тя отпи от чашата с вино и попита:
— За клюки ли си дошъл, Джоно?
— Знаеш, че обожавам клюките, мила. Дали да се престоря, че не съм виждал в пресата снимки на теб и П.М.? — Познатият сарказъм се появи отново, лек, но остър като бръснач. — Разбира се, предпочитам снимката, на която си с Джейн, точно след като си разкървавила устната й. — Грабна ръката на Бев, преди тя да успее да се изправи, и я целуна. — Героинята ми!
Засмя се и въпреки че си отдръпна ръката, сега беше спокойна.
— Нямах намерение да се бия с нея, но не съжалявам, че го направих.
— Това се казва дух. Ти си амазонка.
— Говореше нещо за Дарън — измърмори Бев.
— Съжалявам. — Усмивката му угасна. Когато взе отново ръката й, тя я остави спокойно в неговата.
— Причерня ми пред очите. Знам, че звучи като клише, но беше точно така. В следващия момент вече се бях хвърлила върху нея — за Дарън, за себе си и за Ема. Струваше ми доста усилия да защитя Ема след всичко, което й причиних.
— Бев.
— Не, няма да се връщам към миналото — прекъсна го тя. — Всичко приключи. Предполагам, че Джейн ще напише нещо гадно за мен в следващата си книга, но поне ще е реклама за бизнеса ми. — „Смени темата“ — си каза мислено. — П.М. ми каза, че ще основеш фирма за грамофонни плочи.
— Ще стане официално след две седмици. Къде по-точно е нашето момче?
— Трябваше да отлети за Калифорния преди два дни. Заради развода. Очаквам го да се върне вече.
— Очакваш го да се върне тук?
Тя отпи отново, но срещна погледа му спокойно.
— Да, тук. Това проблем ли е, Джоно?
— Не знам. А проблем ли е?
Следа от стария огън светна в очите й — упорити и отбраняващи се.
— Той е много мил човек, добър човек.
— Така е. Аз самият многото обичам.
— Знам. — Тя въздъхна и очите й помръкнаха. — Нека да не усложняваме нещата, Джоно. Ние просто търсим малко щастие и спокойствие.
— Глупости! П.М. е влюбен в теб от години.
— И какво от това? — попита тя. — Не заслужавам ли някой да ме обича? Някой, който да ме поставя на първо място.
— Да. А не заслужава ли и той същото?
Тя стана и започна да се разхожда нервно пред прозореца. Дъждът се стичаше по стъклата.
— Ще се опитам да не го нараня. Нуждае се от някого точно сега. Както и аз. Какво толкова лошо има в това?
— Брайън — отвърна той.
— Какво общо има той с това? Ние приключихме отдавна.
Изправи се бавно.
— Не искам да те обиждам, като те нарека лъжкиня или глупачка. Ще каза само, че държа на теб, на П.М и на Бри. И държа на групата, на това, което сме, което сме направили и което все още можем да направим.
— Аз не съм Йоко Оно. Няма да застана между вас. Прави ли съм го някога? Бих ли могла?
— Не, никога. Може би защото никога не си знаела колко лесно би могла. През целия си живот Брайън никого не е обичал така, както обичаше теб, Бев. Повярвай ми! Аз знам.
— Няма нужда да ми го казваш.
Искаше да продължи, но в това време външната врата се отвори и се чуха нечии припрени стъпки по коридора.
— Бев! Бев! — П.М. се втурна в стаята с раздърпано и мокро от дъжда сако. — Джоно! Благодаря ти, Господи. Току-що чух за Стиви по радиото. Какво, по дяволите, става!
— Седни, синко. — Джоно се разположи отново на дивана. — Ще ти кажа.
Толкова мило я любеше. С огромна нежност я докосваше. Свещите примигваха, а пламъците им танцуваха в тъмнината. Бев плъзна ръка по гърба на П.М. Тихо й шепнеше сладки думи. Толкова бе лесно да му се отдаде, да се остави във властта на чувствата му. Никога няма да се съмнява в тях и да се пита дали е достойна за него. Никога няма да прекара изпълнени със съмнения и болка нощи. Но за нея той винаги ще бъде чужд.