— Тогава ще се обади на баща ти и ще ни окачат на бесилката.
— В този щат вече не бесят. — Ема вдигна куфара си и след това пое дълбоко дъх. Колко бе хубаво, че е в Ню Йорк. Този път имаше намерение да остане.
— Газова камера, разстрел — има ли значение? Баща ти ще убие и двете ни.
Ема хвана дръжката на входната врата.
— Искаш ли да се откажем?
— Не, дори с цената на живота ти. — Мариан се усмихна, след това разреса с пръсти късо подстриганите си червени коси. — Хайде да започваме.
Ема влезе и спря в преддверието, за да се усмихне на охраната.
— Здравейте, Карл.
— Ми… ах, мис Макавой. — Остави сандвича си и засия срещу нея. — Повече от година, нали? Много сте пораснала.
— Колежанка. — Засмя се. — Запознайте се с приятелката ми мис Картър.
— Радвам се да се запозная с вас, мис Картър. — Карл махна трохите от ръката на униформата си. — Знае ли мистър Донован, че пристигате?
— Разбира се — излъга убедително и с усмивка. — Не ви ли е казал? Е, такъв е Джоно. Ще останем само няколко дни. — Тя тръгна към асансьора. Не искаше той да позвъни горе.
— Мислех, че ще заминете в някой скъп университет в Лондон.
— Премествам се. — Тя му намигна. — Нали знаете, че сърцето ми е в Ню Йорк.
Щом вратите след тях се затвориха, Мариан завъртя очи.
— Много хитро, Макавой, много хитро.
— Почти е истина. — Тя се засмя, но след това нервно въздъхна. — Преди два месеца навърших осемнадесет. Време е да стана самостоятелна.
— Аз навърших осемнадесет преди седем месеца, а баща ми все пак щеше да получи удар, когато реших да се преместя в Нюйоркския университет. Е, направихме го. Утре започваме да търсим апартамент. И след това ще заживеем така, както планирахме.
— Да. Преодоляхме първото препятствие. — Излязоха от асансьора и тръгнаха по широкия, тих коридор към апартамента на Джоно. — Аз ще говоря — предупреди Ема. Пред неразбиращия поглед на Мариан тя въздъхна. — Точно това имам предвид. Последния път, когато ти разговаря, трябваше да лъскаме пейките в църквата три поредни съботи.
— Аз съм художник, а не адвокат — промърмори тя.
В това време вратата се отвори.
— Джоно! Изненада. — Ема се хвърли на врата му и го целуна.
— Задръж. — Полуоблечен и замаян от виното след вечеря, хвана с ръце раменете на Ема и я огледа. През последните осемнадесет месеца беше станала стройна, грациозна и елегантна. Светлата й коса беше прибрана назад с гребенчета, така че падаше гъста и права на раменете й. Носеше тесни избелели джинси и риза, от същия плат. Големи златни халки висяха на ушите й.
— За Бога, изглеждаш като манекенка след работно време.
— Погледна към Мариан. — А това е любимата ми червенокоса. Какво си направила с косата си? — Погали я по късата коса.
— Това е модерно — отвърна му тя и подаде бузата си за целувка. — Събудихме ли те?
— Да. Мисля, че трябва да ви поканя вътре, преди да съм ви попитал какво, по дяволите, правите тук. — Той погледна надолу. — С куфари?
— Джоно, толкова е хубаво, че сме тук. В момента, в който се качих на таксито от летището, се почувствах у дома.
Тя остави куфара и се завъртя в стаята. Тръшна се на дивана, погали оранжево-червените възглавници и скочи отново.
— Ти как си?
— Ъхъ. — Познаваше я твърде добре и усети, че е напрегната. — Въпросите ще задавам аз. Ще пиете ли нещо?
— Да, моля.
Той отиде до въртящия се стъклен бар и взе пепси.
— Да няма някакъв училищен празник, за който аз не знам?
— Денят на освобождението. Двете с Мариан се прехвърлихме в Нюйоркския университет.
— Сега ли? — Той наля пепси в две чаши. — Странно! Брайън нищо не спомена.
— Той не знае. — Ема взе чашите и подаде едната на Мариан, като я погледна предупредително. — Преди да кажеш каквото и да било, ще те помоля да ме изслушаш.
В отговор той я дръпна леко за ухото.
— Как се промъкнахте покрай Суини и другия?
— Накуцвайки, с перука и очила с рогови рамки.
— Много умно! — Джоно взе чашата й и отпи, без да е убеден, че му е приятна ролята на доверения чичо. — Даваш ли си сметка колко ще се разтревожи баща ти?
За момент в погледа й проблесна съжаление, но отново стана решителен.
— Смятах да му се обадя и да му обясня всичко. Вече съм решила, Джоно. И никой не може да ми повлияе.
— Дори не се опитвам. — Обърна се към Мариан. — Ти си подозрително тиха.
— Имам горчив опит. Всичко това вече го преживях с родителите си. Не са във възторг от решението ми, но се примириха. Вече сме на осемнадесет години и знаем какво искаме.
Стана му неприятно. Изведнъж се почувства остарял.
— И според вас това означава, че можете да правите каквото искате?