— Вече не сме деца — започна Мариан, но Ема я прекъсна.
— Мариан седни и мълчи. — Ема взе чашата си от Джоно. — Знам колко много дължа на баща си и на теб. От тригодишна възраст изпълнявам всяко негово желание. Не само от благодарност, Джоно, ти знаеш това, но защото го обичам повече от всичко на света. Но вече съм голяма и не мога да живея под стъклен похлупак. Вие сте искали да постигнете нещо и сте го направили. Е, добре, аз също искам.
Отиде до куфара си, отвори го и извади папка. Вече не беше толкова нервна.
— Това са снимки, които съм правила. Ще се опитам да се издържам с тях и да ходя на училище. С Мариан ще наемем апартамент. Ще имам приятели, ще ходя в клубове и ще се разхождам в парковете. За разнообразие ще стана част от света, вместо да стоя отстрани и да го гледам. Моля те, искам да ме разбереш!
— Много ли беше нещастна?
— Не искам да говоря за това. — Усмихна се тя.
— А може би трябваше.
— Опитах се. — Обърна се за момент. — Той не разбира. Не може. Исках само да бъда с него, с теб. Понеже това не беше възможно, аз се опитах да стана това, което той искаше. Онази нощ в Мартиника… — Тя замълча, обмисляйки внимателно думите си. Дори Мариан не знаеше какво беше видяла. — Нещата между мен и татко се промениха. Завърших това, което бях започнала, Джоно. Дължах му го — и много повече от това. Но сега вече става въпрос за моя живот.
— Ще говоря с него.
— Благодаря ти.
— Не бързай да ми благодариш. Способен е да прелети над Атлантика и да ми отреже главата. — Разтвори папката, без да бърза. — Винаги сте били умни — измърмори. — Кимна към скицата на „Девъстейшън“, която висеше на стената. — Нали ти казах, че ще я сложа в рамка.
Мариан извика и скочи. Беше я нахвърлила по време на празненството по случай дипломирането им. Къщата, която Брайън нае тогава на Лонг Айланд, беше пълна. Мариан нареди на четиримата мъже да й позират.
— Не съм предполагала, че ще ги направиш.
— Ти сигурно ще рисуваш, докато Ема ще снима.
— Така е. Едва ли ще бъдем убедителни в ролите на гладуващи артисти с наследството, което получих от баба си, но поне ще опитаме.
— Като говорим за гладуване, яли ли сте?
— Изядох един хот-дог на летището, докато чаках самолета на Ема да кацне — засмя се Мариан. — Не ми беше достатъчно.
— Тогава да ядем, преди да позвъня на Брайън. — Джоно заобиколи бара. — Може да е последното ни ядене.
— Хей, Джоно. Не може ли да спиш? — Момичетата се обърнаха. Видяха мъж, страхотен мъж, да слиза по извитото стълбище. Беше само по спортни гащета.
— Чудя се къде изчезна. Ох! — Той се спря, приглади с ръка черната си разрошена коса и се усмихна на момичетата. — Здравейте, не знаех, че имаме компания.
— Люк Крарутърс, Ема Макавой и Мариан Картър. — Джоно напъха ръце в джобовете си. — Люк пише за списание „Ню Йорк“. — Поколеба се, след това сви рамене. Живее тук.
— О! — Това беше единственото, което Ема успя да измисли за отговор. Беше виждала доста любовници, за да може да ги разпознае. — Здравей.
— Значи ти си Ема. Толкова много съм слушал за теб. — Той се усмихна, протягайки ръка. — Но очаквах малко момиче.
— Вече не съм.
— А ти си художничката. — Отправи ослепителна усмивка към Мариан. — Чудесна работа.
— Благодаря. — Тя наклони глава и се усмихна кокетно.
— Тъкмо предлагах на дамите да хапнат. Пътували са.
— Среднощна вечеря — звучи добре. Нека аз да я приготвя. Джоновите ястия са отрова.
Въпреки че беше омаяна, Мариан се подвоуми, разкъсвана между възхищението и еснафското възпитание.
— Аз ще… ох… аз ще ти помогна. — Погледна Ема и изхвръкна след Люк към кухнята.
— Изглежда, сме дошли в неудобно време — започна Ема. — Е знаех, че имаш квартиранти. — Въздъхна шумно и седна върху облегалката на креслото. — Не съм предполагала, Джоно.
— Най-добре опазената тайна в рокендрола — отвърна спокойно, но здраво стискаше ръце в джобовете. — Ако искаш, ще измислим нещо и ще направя резервация в „Уолдорф“?
Не отместваше поглед от ръцете си, а страните й се бяха зачервили.
— Не. Разбира се, че не. Татко знае ли? Разбира се, че знае — каза тя бързо. — Глупав въпрос. Не знам какво да кажа. Той, ох, Люк е много привлекателен.
В очите на Джоно се мярна весело пламъче.
— И аз така мисля.
Червенината й се усили, но тя го погледна решително.
— Шегуваш се.
— Не, мило. — Гласът му беше мек. — Никога с теб.
Тя го огледа внимателно, опита се да разбере дали изглежда някак по-различен — дали можеше да открие нещо странно в лицето, което познаваше толкова добре. Нямаше нищо. Това бе същият Джоно. Леко сви устни.