— Реших, че е време да видя къде живее дъщеря ми. — Влезе по-навътре в помещението и го заразглежда намръщено. По-голямата част от пода беше покрита с парчета плат. Дървеният сандък от печката служеше и за маса, и за стол, а в момента беше покрит със стари вестници, върху които имаше лампа, полупразна чаша и кофа с боя. Радиото стоеше на перваза. Подвижната стълба, малката масичка и един сгъваем стол представляваха останалата част от мебелировката.
— Господи!
Това бе всичко, което Брайън, можа да изрече.
— Правим ремонт — обясни Ема с престорен оптимизъм. — Може би не си личи, но почти свършихме. Дърводелците имат още малко работа, а мистър… искам да кажа плочкаджията ще дойде в понеделник, за да свърши с банята.
— Изглежда като склад.
— Всъщност е било фабрика — намеси се Мариан. — Ние я разделихме със стъклени тухли. Идеята беше на Ема. Много шик, нали? — Тя посочи полустената, която разделяше всекидневната от кухнята. — Намерили сме страхотни стари уреди. — Тя го хвана за ръка и го разведе из помещението. — Спалнята на Ема ще е тук. Стъклените тухли не само я изолират, но прониква и светлина. Аз съм горе — там ще бъде и студио, и спалня. Тъмната стаичка на Ема вече е наредена, а до понеделник ще бъде готова и банята.
Дразнеше се, защото си представяше как ще изглежда жилището. Мразеше го, защото Ема вече не беше неговото малко момиче, а жена и се бе отчуждила от него.
— Решили сте да карате без мебели?
— Изчакваме да свърши ремонтът. — Ема знаеше, че гласът й е рязък, но не можеше да се овладее. — Нямаме причина да бързаме.
— Ще подпишете ли тук? — Бъди й подаде папка с документи. — Всичко е направено. — Изсекна носа си в червена носна кърпа и погледна към Брайън. — Ама вие не сте ли… сигурно сте! Проклет да съм, Макавой. Вие сте Брайън Макавой. Ей, Рико, това е Брайън Макавой. От „Девъстейшън“.
— Не се будалкаш, нали?
Брайън машинално се усмихна, сякаш бе пред публика.
— Радвам се да се запозная с вас,
— Невероятно! — продължи Бъди. — Жена ми никога няма да повярва. — Докато търсеше в джобовете си нещо за писане, Ема вдигна един бележник и го подаде на баща си.
— Как се казва жена вя? — попита Брайън.
— Дорийн. Човече, тя направо ще хвърли топа!
— Надявам се, че няма. — Брайън продължи да се усмихва, докато подаваше автографа.
Още десет минути отидоха за автограф на Рико, преди да останат сами. Мариан съобразително изчезна нагоре по виещата се стълба от ковано желязо.
— Имате ли бира? — попита Брайън.
— Не, само безалкохолни.
Той сви рамене и се отправи към прозорците. Толкова е беззащитна. Не можеше ли да разбере? Големите прозорци. Самият град. И дори фактът, че беше купил апартамента на първия етаж и беше настанил в него Суини и другия човек, не можеше да го успокои. А опасностите, които криеше улицата?
— Надявах се, че ще изберете нещо в центъра на града, с алармена инсталация.
— Като в Дакота? — Веднага съжали за въпроса си. — Извини ме, татко. Знам, че Ленън ти беше приятел.
— Да, беше. — Обърна се. — Това, което му се случи, би трябвало да те накара да разбереш как се чувствам. Застреляха го на улицата — нито за да го ограбят, нито от омраза. Само заради това, че бе Ленън. Ти си моя дъщеря, Ема. И затова никога няма да си в безопасност.
— А ти? — парира го тя. — Не си ли беззащитен всеки път, когато излизаш на сцената. Само един болен човек между хиляди, с цената на един билет е достатъчен. Мислиш ли, че това никога не ми е минавало през ума?
Той поклати глава.
— Не съм и помислял дори! Никога не си казвала.
— Щеше ли да бъде по-различно? — Седна на перваза и извади цигара.
— Не. Не можеш да избягаш от съдбата си, Ема. Но аз загубих едно дете. — Драсна клечка кибрит и загледа пламъка. — Не бих преживял да загубя и другото.
— Не искам да говорим за Дарън. — Почувства старата болка и гласът й прозвуча глухо.
— Говорим за теб.
— Добре тогава. Не мога да живея повече заради теб, или ще те намразя. Издържах в „Сейнт Кетрин“, татко и още една година в колеж, който ненавиждам. Трябва да започна да живея за себе си. Точно това правя тук.
Той запали цигарата и усети, че има нужда от алкохол.
— Мисля си, че по-скоро ме мразиш. Ти си всичко, което имам.
— Това не е вярно. — Приближи се към него, Възмущението и разочарованието бяха отстъпили пред любовта. — Никога не съм била всичко и никога няма да бъда. — Седна до него и взе ръката му. Колко красив изглеждаше. Дори без любещите очи на дъщерята. Годините, напрегнатия живот не бяха го докоснали. Поне не видимо. Може би малко беше отслабнал, но времето не беше набраздило одухотвореното му лице, нито светлорусата му коса беше посивяла. Каква беше магията, питаше се тя, че тя растеше, а той не остаряваше? Задържа ръката си върху неговата и внимателно подбра думите си. — Това се случи, че почти през целия ми живот ти си бил всичко, което съм имала. — Пръстите на ръката й се преплетоха с неговите. — И почти всичко, от което съм се нуждаела. Сега искам нещо друго, татко. И всичко, което искам, е да имам шанса да го намеря.