В това време влезе Мардж с поднос с леден чай, чаши и чиния с домашни бисквити.
— Моля, заповядайте. Майкъл закопчей копчето на ризата си — подхвърли тя и постави подноса на масичката за кафе. — Много ми е приятно, когато приятелите на Майкъл се отбиват.
— Ема, това е майка ми. Мамо — Ема Макавой.
Мардж веднага си спомни и едва успя да прикрие съчувствието си.
— О, да, разбира се. — Разля чая. — Все още пазя вестника… от срещата ви с Майкъл на брега.
— Мамо…
— На майките е позволено — каза тя невинно. — Много ми е приятно, че най-накрая се запознахме, Ема.
— Благодаря ви. Извинете ме, че не се обадих предварително.
— Глупости. Приятелите на Майкъл са винаги добре дошли тук.
— Ема е дошла да се види с татко.
— О! — Нещо бързо се появи и изчезна в погледа й. — Е, той е в задния двор, за да провери дали Майкъл не е унищожил някой от розовите му храсти. Ще го повикам.
— Една роза и то, когато съм бил на дванадесет… и от тогава все се страхувам — каза Майкъл и си взе бисквита. — Опитай от бисквитите. Мама прави най-хубавите в квартала.
Взе една от учтивост.
— Къщата ви е много хубава.
Той си спомни огромното имение в Бевърли Хилс, където беше прекарала онова лято.
— Винаги ми е харесвала. — Наклони се към нея и постави ръка върху нейните. — Случило ли се е нещо, Ема?
Не би могла да каже защо този въпрос, зададен така внимателно и тази нежна ръка премахнаха и последните остатъци от самоконтрола й. Бе толкова лесно да сподели с него тревогите и мъката си и да й олекне. Но това не решаваше нищо.
— Не съм сигурна.
Тя се изправи, когато Лу влезе. Смутената й усмивка трогна Майкъл.
— Здравейте, капитане.
— Ема. — Доволен, че я вижда, той прекоси стаята и взе двете й ръце. — Толкова си пораснала.
Едва се сдържа да не зарови глава в гърдите му и да не заплаче както някога в болницата. Вместо това се взря внимателно в лицето му.
— Въобще не сте се променили.
— На един мъж му е необходим точно такъв комплимент от една красавица.
Тя се засмя.
— Не, наистина. Тъй като се занимавам с фотография, се стремя да наблюдавам и да запомням лица. Много сте любезен, че ме приемате.
— Не ставай глупава. Седни, седни. — Забеляза студения чай и си взе чаша, като й даваше време да се успокои. — Баща ти в града ли е?
— Не. — Държеше чашата в ръка, но не пиеше. — В Лондон е — или някъде на път. Аз живея в Ню Йорк, посещавам Нюйоркския университет.
— От години не съм бил в Ню Йорк. — Той се отпусна в креслото с висок, удобен гръб, което толкова му подхождаше. Ема реши, че той рядко сяда на друго място в тази стая. — Каза фотография. Спомням си, че последния път, когато те видях, ти имаше фотоапарат.
— Все още имам. Татко често казва, че е създал чудовище в момента, в който ми е подарил този „Никон“.
— Как е Брайън?
— Добре е. — Въпреки че съвсем не беше сигурна. — Зает е. — Поне в това беше сигурна. След това пое дълбоко дъх и започна с истинската причина за посещението си. — Той не знае, че съм тук. И не искам да знае.
— Защо?
Повдигна ръка, след това безпомощно я отпусна надолу.
— Ако разбере, че съм дошла да ви видя заради Дарън, ще се разтревожи и ще се почувства ужасно нещастен.
— Майкъл, би ли ми помогнал? — Мардж се надигна, но Ема поклати глава.
— Не, моля. Няма нужда да излизате. Това наистина не е нещо лично. Предполагам, че никога не е и било. — Развълнувана, тя остави чашата си. — Само се питам дали е имало нещо, което вие знаете, до което пресата не е успяла да се добере. Нещо, което са премълчали пред мен. За дълги години от време успявах да не мисля за това. Но то никога не ме е напускало напълно. И тази нощ си спомних.
— Какво? — Лу се наведе напред.
— Просто една песен — прошепна тя. — Песен, която чух онази нощ. Спомням си, че звучеше, когато тръгнах към стаята на Дарън. Толкова ясно чух песента, думите, виковете на Дарън. Но не можах да стигна до вратата, разбирате ли. Когато се опитам да си спомня, виждам само себе си в коридора.
— Може би това е всичко. — Лу се загледа в чашата си. — Както Ема и той успяваше за известно време да не мисли за случая. Но в края на краищата винаги се връщаше. Лицето на момченцето щеше да го преследва цял живот. — Ема, ние никога не разбрахме със сигурност дали си влязла в стаята и дали си видяла нещо. По онова време мислехме, че си видяла нещо, но ти беше много объркана. Като че ли беше чула нещо, което те беше изплашило, изтичала си да извикаш баща си и си паднала. Била си само на шест години и си се страхувала от тъмнината.
„И сега се страхувам“ — помисли си тя.
— И за не успях да разбера. Измъчва ме това, че не можах да предотвратя нещастието. Да го спася.