— Ема?
— Какво? — Изненадано се върна в действителността. — Извинявайте.
— Няма нищо. — Жената беше очарована, че Ема изглеждаше като хипнотизирана. — Тъкмо питах дали готвите?
— Не, не много добре.
— Кухнята е последна дума на модата. Поднових я преди две години. — Тя бутна и задържа крилото на летящата врата, за да я покаже. — Всичко е вградено: микровълнова печка и обикновена печка, разбира се, шкафчета. Помещението е просторно, има и килер.
Ема разглеждаше модерно обзаведената, но бездушна кухня, цялата в бяло и неръждаема стомана. Нямаше ги медните съдове, лъснати до блясък от Бев, които висяха на куките. Нямаше ги саксиите с цветя по прозорците. Нямаше го високият стол на Дарън, нито разхвърляните готварски книги или шарените бурканчета с подправки.
Жената продължаваше да говори — явно кухнята бе нейната гордост, и тя стоеше и с тъга си спомняше миналото.
Телефонът иззвъня и жената затвори бялата врата на килера.
— Извинете ме за момент.
— Добре ли си? — тихо попита Майкъл.
— Да — отвърна Ема. — Нека да се качим горе.
— Слушай, Джак. — Гласът на мисис Щайнбренер беше загубил кадифените нотки. — Не ме интересуват оплакванията ти или заплахите на адвоката ти. Разбра ли?
Майкъл се покашля.
— Извинете ме. — Усмихна се съчувствено на жената. — Ще разрешите ли да огледаме къщата?
Тя им махна и изръмжа в телефона:
— Слушай, говедо.
— Явно ще е заета известно време — каза той развеселено. — сигурна ли си, че искаш да се качиш горе?
Не, не беше сигурна. Всичко друго, но не и сигурна.
— Щом съм стигнала дотук, не мога да не продължа докрай.
— Правилно. — Въпреки твърденията й, че се чувства уверена, той я прегърна през раменете, когато се заизкачваха нагоре.
Вратите на стаите бяха отворени. Първата бе спалнята на баща й и Бев. Понякога късно нощем Ема бе чувала смеховете им. Следваше стаята на Алис — винаги чиста и подредена. Сега беше превърната във всекидневна със стани, покрити с книги, и телевизор на поставка. Нейната стая. Тя се спря и надникна вътре.
Куклите бяха изчезнали, а също и нощната лампа Мики Маус, и розовите пердета. Сега очевидно беше стая за гости: изкуствени цветя, модерно легло с възглавници в ярки цветове, подредени книги и списания. Римски транспаранти бяха заменили щорите, а мокет — малкото килимче.
— Това беше моята стая — прошепна тя. — Имаше тапети на малки розички, розови пердета на прозорците и голяма бяла кувертюра на леглото. Рафтовете бяха отрупани с кукли и играчки. Предполагам, че е била стая, за каквато всички малки момиченца мечтаят. Бев разбираше от това. Кой знае защо си бях въобразила, че нищо не се е променило.
Спомни си една мисъл: „Всички неща се променят; нищо не загива.“ Присмя си се мислено. Не беше човек, който си служи с цитати.
— За теб не се е променило. И това е важното.
Тя не отговори, обърна се и погледна към стаята на Дарън. Вратата беше отворена както в онази нощ.
— Спях — каза тя тихо. — Нещо ме събуди. Песента. Мислех, че е песента. Не можех фактически да я чувам, но я усещах. Опитах се да разбера коя е песента и да си представя как се забавляват долу. Исках да съм голяма, за да мога да стоя с гостите. Чух някакъв шум — измърмори, като разтриваше слепоочието си. — Не знам какво. Но аз… стъпки! — Внезапно си спомни сърцето й започна да бие. — Чух, че някой върви по коридора. Искаше ми се да е татко или Бев, да си поговорим малко. Може би щяха да ми разрешат да сляза при тях. Но не беше нито татко, нито Бев.
— Спокойно. — Видя потта по челото й и притисна ръката й между своите ръце. — Само не се вълнувай.
— Дарън плачеше. Чух го да плаче. Сигурна съм. Не е сън. Чух го да плаче. Станах. Алис ми беше казала да не му давам Чарли, но Дарън обичаше да спи с него и плачеше. Реших да го занеса в стаята на Дарън и да му поговоря, докато заспи отново. Но коридорът беше тъмен.
Тя се огледа наоколо. Сега слънцето надничаше през прозорците на стаята.
— Цареше мрак. И това бе необичайно, защото коридорът бе винаги осветен заради мен. Толкова се страхувам от тъмнината. Тогава се появяват разни същества.
— Същества! — повтори той учудено.
Тогава тя тръгна като насън към вратата.
— Чувах съскането им от ъглите, шума от боричкането им край стените и от стъпките им по килима.
— Чула си какво? — попита той тихо. — Какво си чула?
— Чудовищата. — Обърна се и го погледна. — Чувах чудовищата. И… не си спомням. Не си спомням дали отидох до вратата. Тя беше затворена, сигурна съм, че беше затворена, но не знам дали я отворих.