Тя застана на прага. За миг видя стаята, така както я помнеше: разхвърляните играчки на Дарън, леглото му, люлеещия се стол, новичкото колело с три колела. След това всичко изчезна и тя се върна в реалността. Имаше дъбово бюро и тапициран с кожа стол; картини в рамки, стъклени полици, претрупани с дреболии.
Кабинет. Стаята на брат й се беше превърнала в кабинет.
— Изтичах — каза след малко. — Единственото, което си спомням, е, че тичах и паднах.
— Отишла си до вратата. Казала си го на баща ми, когато е бил при теб в болницата, че си отворила вратата.
— Беше като в сън. А сега не си спомням нищо. Всичко изчезна.
— Може би така трябва.
— Беше красив. Толкова го обичах. Всички го обичаха. — Сълзи замрежиха погледа й. — Трябва да изляза оттук.
— Хайде. — Поведе я по коридора. После по стълбите, по които беше паднала в онази нощ преди години. Хвърли бърз, извиняващ се поглед на Глория Щайнбренер, която изтича от кухнята. — Съжалявам, но жена ми не се чувства добре.
— О! — В първия момент почувства раздразнение и разочарование, но след това — надежда. — Нека да си почине малко. Както виждате, къщата е много удобна. Нали не искате да отгледате детето си в града.
— Не. — Не си направи труда да я поправи и изведе Ема навън. — Ще се обадим — извика той и зае шофьорското място. — Ако не се вълнуваше от състоянието на Ема и перспективата да кара кола за тридесет хиляди долара, щеше да забележи тъмносиния седан, който ги последва.
— Извинявай — измърмори тя, щом потеглиха по виещия се път надолу.
— Не ставай глупава.
— Не, глупава съм. Не се справих добре.
— Справи се много добре. — Наведе се и я потупа несръчно по ръката. — Слушай, въпреки че никога не съм губил близък човек, разбирам какво чувстваш. Но не бива да се измъчваш непрекъснато, Ема!
— Да престана да мисля за онази нощ? — Успя да се усмихне слабо. — Надявам се един ден да мога. Вярвах, че ако се върна в къщата, ще успея да си спомня случилото се. И тъй като не стана… — Сви рамене и сложи отново тъмните очила. — Държа се като истински приятел.
— Аз съм — измърмори. — Винаги другарче. Гладна ли си? Машинално поклати глава, но осъзна колко е гладна и каза:
— Умирам от глад.
— Какво не бих дал за един хамбургер — заяви той като трескаво се мъчеше да си спомни с какво разполага.
— Хамбургер — с удоволствие. И след като си приятел, аз черпя.
Спря пред закусвалнята и като откри, че в портфейла му има само три едно доларови банкноти и телефонен номер на една червенокоса, за която едва си спомняше, се освободи от онова, което наричаше „тъпа мъжка гордост“. Ема не се възпротиви, нито когато поиска да ги опаковат, нито на предложението му да продължи да шофира.
— Ако искаш да отидем на брега.
— Идеята ми харесва. — Затвори отново очи и се облегна назад. Изпитваше някакво спокойствие от това, че дойде, че изкачи тези стълби, че Майкъл е до нея, а топлият вятър развява косата й. — В Ню Йорк вали сняг.
— Има университети и в слънчевата Калифорния. — Усмихна се, радвайки се на бриза, който галеше лицето й.
— Обичам Ню Йорк. Винаги съм го обичала. С приятелката ми си купихме жилища. Казва се Мариан. Докато учехме в „Сейнт Кетрин“, мечтаехме да живеем в Ню Йорк. Сега сме там. Тя учи изобразително изкуство.
Реши, че Мариан му е симпатична.
— Добра ли е?
— Да, много. Един ден галеристите ще се бият за нейните картини. Какви карикатури правеше на калугерките! — Погледна го и забеляза, че се е намръщил.
— Какво има?
— Може би е само инстинкт на новоизпечен полицай. Виждаш ли оня седан, точно зад нас?
Погледна през рамото си.
— Да. И?
— Откакто купихме хамбургерите, се движи след нас. — Сви в тясна уличка. Седанът ги последва. — Странно, но мисля, че ни следи.
Тя се обърна и се загледа в колата.
— Вероятно е Суини.
— Суини?
— Бодигардът. Той винаги ме открива. Понякога си мисля, че татко е имплантирал под кожата ми сигнално устройство.
— Да, сигурно е така. — Но не държеше да го следят толкова любителски и то, както му се струваше, на първата среща с дългогодишната си любов. — Ще му се изплъзна.
Ема сложи очилата си. За тях очите й се оживиха.
— Наистина ли?
— Мога да приложа най-добрите си хватки и ще го оставя да гълта праха.
— Направи го — извика тя и се засмя.
Майкъл натисна газта, засече един фургон и увеличи на осемдесет.
— Свикнали сме да се състезаваме на такива отсечки в безгрижното ми детство. — Отклони се отново, като се промъкна между един пикап и едно БМВ, след това рязко зави, хвърли се право срещу един кадилак и мерцедесът полетя с деветдесет.