Това също едва ли беше от значение.
Тя спря, ръката й нервно мачкаше чантата, а снежинките полепваха по косата и раменете й. Стоеше пред дома на Джейн — претенциозно и претрупано копие на викторианска къща. Някой бе решил да добави кулички и високи, тесни прозорци. Пердетата бяха плътно спуснати и пътечката още не бе почистена от снега. Не си бяха направили труда да окачат гирлянди или наниз крушки.
Това я накара да си спомни с тъга за къщата на Кесълринг. В Калифорния не валеше сняг, но в къщата цареше уют и празнично настроение. Ема отново си помисли, че нямаше дом, в който да празнува Коледа.
Пое дълбоко дъх, бутна вратата и нагази в снега по пътеката. На дървената врата с орнаменти висеше чукче. Стори й се, че лъвската месингова глава ще се превърне в чудовище. Може би причината бе в атмосферата на приближаващия празник или призраците от детството подтикваха въображението й.
С премръзнали ръце въпреки кожените ръкавици тя вдигна лъвската глава и я пусна да се удари върху дървото.
Никой не се показа. Удари втори път, като се надяваше, че няма да й отворят. Така би могла да си каже, че е направила всичко възможно и ще заличи Джейн от главата и сърцето си. Отчаяно й се искаше да избяга от тази къща, която претендираше да е нещо, което не беше, от месинговата лъвска глава, от жената, която сякаш винаги щеше да я преследва. Беше решила да си тръгне, когато вратата се отвори.
Занемяла гледаше жената в червен копринен халат, смъкнат от едното й рамо, опънат по широкия й ханш. Невчесаната й руса коса ограждаше широко, безхарактерно лице. Лицето й се стори съвсем чуждо. Позна само очите, присвитите, сърдити очи, сега почервенели от пиене, наркотици или недоспиване.
— Е? — Тъй като й стана студено, Джейн загърна халата си. На пръстите й проблеснаха диаманти. За ужас на Ема вонеше на джин. — Виж какво, хубавице, има и по-интересни неща от стоенето на вратата в събота следобед.,
— Кой, по дяволите, е? — От втория етаж се чу раздразнен мъжки глас.
Джейн хвърли отегчен поглед зад себе си.
— Млъкни, разбра ли! — изкрещя му тя. — Е? — Обърна се към Ема. — Виждате, че съм заета.
„Върви си — помисли си с ужас. — Обърни се и просто си тръгни.“
— Бих искала да поговоря с вас. — Ема чу собствения си глас, но й звучеше като на друг човек. — Аз съм Ема.
Джейн не трепна, само очите й се присвиха още повече. Пред нея стоеше млада, висока и елегантна жена, с бледо и фино лице и дълга руса коса. Видя Брайън — след това дъщеря си. За момент изпита нещо като съжаление. След това устните й се изкривиха.
— Ах, ах, ах! Малката Ема е дошла вкъщи при мама. Искаш да ми говориш? — Смехът й я накара да подскочи. Очакваше майка й да се нахвърли върху нея с плесници, но Джейн само отстъпи от входа. — Заповядай, мила. Да си побъбрим.
Поведе я през мрачния коридор към салона, в който цареше безпорядък. „Мирише — помисли си момичето — на алкохол и дим, но не от цигари.“ Атмосферата не се различаваше много от стария апартамент.
Брайън скоро ще престане да й праща ежегодния чек и никакви заплахи или измами не биха измъкнали от него още някое пени. Но оставаше дъщеря й. Нейната малка Ема. Жената трябва да мисли за бъдещето си, реши тя. Особено когато вкусовете и навиците й са скъпи.
— Ще пийнем ли? За да отпразнуваме срещата.
— Не, благодаря.
Джейн сви рамене и наля на себе си. Когато се обърна, червената коприна се опъна по налетия ханш.
— За семейните връзки — предложи тя и вдигна чашата си. Ема се загледа в ръцете си и Джейн избухна в смях. — Да те намеря пред вратата си след толкова години. — Жадно отпи, след това още веднъж и седна на покритото с пурпурно кадифе канапе. — Седни, Ема, сладурче и ми разкажи всичко за себе си.
— Няма нищо за разказване. — Седна вдървено на крайчеца на стола. — В Лондон съм за ваканцията.
— Ваканцията? А, Коледа. — Усмихна се и почука с изпочупените си нокти по чашата. — Е, донесе ли на мама подарък?
Поклати глава. Чувстваше се отново дете. Уплашено и самотно.
— Най-малкото, което би могла да направиш за майка си след всичките тези години, е да й донесеш малък подарък. — Облегна се назад. — Няма значение. Никога не си била внимателно дете. Вече си пораснала. — Забеляза обиците й с диаманти. — И добре се грижиш за себе си. Модни училища, модни дрехи.
— Сега съм в колеж — отвърна Ема безпомощно. — И работя.
— Работиш? За какво, по дяволите, ти е работа? Дъртият ти баща е пълен с пари.
— Харесва ми. — Ядоса се, че не може да контролира заекването си. — Искам да работя.
— Никога не си била умно дете. — Джейн се намръщи и си наля още джин. — Като си помисля за всичките онези години, когато икономисвах, спестявах, лишавах се, за да те облека и нахраня. И ни най-малка благодарност от твоя страна. — Взе бутилката и допълни чашата си. — Само рев и сополи, а след това тръгна с баща си, без дори да се обърнеш. Нависоко хвърчиш, нали, момиченцето ми? Малката принцеса на татко. Въобще не си се сетила за мен.