— Здравей, Алис. — Устните й бяха посинели от студ. — Хубаво е, че се виждаме отново.
Жената не помръдна, а сълзите потекоха по бузите й.
— Алис, не забравяй да дадеш този пакет на Тери, ако мине от тук. — Бев се втурна по коридора с преметната върху ръката си норка. — Ще се върна около… — Спря се и малката черна чанта се изплъзна от ръцете й. — Ема! — прошепна тя.
Стояха неподвижно една срещу друга, а Алис хълцаше между тях. Бев се зарадва. Искаше й се да притисне момичето към гърдите си, но не посмя.
— Трябваше да телефонирам — започна Ема. — В града съм и си помислих, че…
— Толкова се радвам. — Бев се съвзе, усмихна се и пристъпи. — Алис. — Гласът й звучеше толкова нежно. — Би ли приготвила чай.
— Но ти излизаше — бързо се намеси Ема. — Не искам да обърквам плановете ти.
— Няма значение. Алис? — повтори тя. Жената кимна и забърза по коридора. — Колко си пораснала — измърмори Бев. С усилие се въздържа да не я докосне. — Не мога да повярвам… Но ти сигурно си измръзнала. — Хвана ръката й. — Влизай по-скоро вътре.
— Но нали излизаше?
— Не е важно. Парти на един клиент. Ще ми е приятно, ако останеш. — Пръстите й стискаха ръката й, докато очите й не се окъсваха от ли нето на момичето. — Моля те.
— Добре, но само за няколко минути.
— Съблечи палтото си.
Те седнаха в просторния светъл салон. И двете бяха твърде напрегнати.
— Колко е приятно! — усмихна се Ема. — Чух, че си станала много търсен дизайнер. Сега виждам защо.
— Благодаря ти. „О, Господи, какво би трябвало да кажа? Какво да премълча?“ — питаше се Бев.
— С една моя съученичка купихме студио в Ню Йорк. — Покашля се и погледна към огъня в камината. — Нямах представа, че обзавеждането е толкова сложно нещо. При теб винаги е изглеждало съвсем лесно.
— Ню Йорк — изрече Бев, като неспокойно скръстваше и отпускаше ръцете си. — Значи сега живееш там?
— Да. Записах се в университета. Фотография.
— О! Харесва ли ти?
— Много.
— Дълго ли ще останеш в Лондон?
— До първи януари.
Последва дълга и неловка пауза.
Погледнаха с облекчение към Алис, когато влезе да поднесе чая.
— Благодаря, Алис. Аз ще налея. — Бев хвана ръката на бавачката и леко я стисна.
— Останала е при теб — отбеляза Ема.
— Да. Или по-точно, останахме двете заедно. — Докато сервираше чая, тя се успокои. — Все още ли слагаш много сметана и захар в чая?
— Не, американизирах се! — В синята ваза имаше лалета. Питаше се дали Бев си ги беше купила от цветарницата на площада, или сама ги беше отгледала. — Сега вече не слагам толкова много.
— Двамата с Брайън много се страхувахме, че ще надебелееш и че ще останеш без зъби. — Бев трепна и се помъчи да намери по-приемлива тема за разговор. — Кажи ми нещо за твоята фотография. Какви снимки обичаш да правиш?
— Предпочитам да снимам хора — портретна фотография. Надявам се да направя кариера в тази област.
— Чудесно. Много бих се радвала да видя нещо от работите ти. — Тя отново замълча. — Може би, когато дойда в Ню Йорк.
Ема се загледа в красивото коледно дърво. Не беше купила подарък на Бев, който да сложи под дървото. Но може би все пак имаше нещо, което да й подари.
— Защо не ме попиташ как е той, Бев? Би било по-лесно и за двете ни.
Бев погледна Ема в очите — красивите, тъмносини очи, същите като на Брайън.
— Как е той?
— И аз бих искала да знам. Кариерата му върви по-добре от всякога. Последното турне… вероятно ти знаеш всичко.
— Да.
— Композира музика за филм и готви албум с най-добрите си песни. Ще направи и видеоклип. — Тя замълча, после бързо изрече: — Много пие.
— И това знам — промълви Бев. — П.М. много се тревожи. Но те… през последните няколко години отношенията ни се пообтегнаха.
— Ако можех да го убедя да се лекува… — Нервно сви рамене. — Видя какво се случи със Стиви… но толкова е трудно да се говори с татко за това. Пиенето не се е отразило на работата, на композирането, дори и на здравето му. Но…
— Ти се тревожиш.
— Да. Да, тревожа се.
Усмивката на Бев вече не бе така пресилена. Като че ли се появи призракът на онази, която Ема си спомняше.
— Заради това ли дойде?
— Не знам. Може би. Изглежда, че причините са доста.
— Ема. Кълна ти се, че ако знаех как бих могла да помогна, ако съм сигурна, че мога да направя нещо, щях да го направя.
— Защо?
Тя взе чашата си, за да спечели време и да подбере думите.
— С Брайън сме споделяли много неща. Няма значение колко е продължило, колко бях наранена — тези чувства не се забравят.