— Мразиш ли го?
— Не. Разбира се, че не го мразя.
— А мен?
— Ох, Ема!
Момичето рязко разтърси глава и се изправи.
— Нямах намерение да те питам за това. Не исках да говорим за миналото. Просто изведнъж почувствах, че… нещо не е довършено. Не знам какво съм си мислила, че трябва да изпълня днес. Погледна към огъня в камината. — Ходих да видя Джейн.
Чашата на Бев издрънча върху чинийката.
— Ох!
Ема се засмя нервно и зарови пръсти в косата си.
— Да. „Ох!“ Чувствах, че трябва да отида, че ако я видя, ще успея да изясня чувствата си. Толкова беше глупаво да се надявам, че като я помоля, ще спре филма, който правят по нейната книга. — Наведе глава. — Не можеш да разбереш какво означава да я видиш и да осъзнаеш какво представлява майка ти.
— Не знам какво да ти кажа, Ема, освен истината. — Загледа я внимателно. Може би имаше нещо, което би могла да направи, нещо много малко, за да поправи грешката. Когато заговори, гласът й беше спокоен и сигурен. — Ти си толкова различна от нея. Не й приличаше, когато дойде при нас, не й приличаш и сега.
— Тя ме е продала на татко.
— Ох, Господи! — Притисна ръце към лицето си, след това ги отпусна. — Не е вярно, Ема.
— Той й е дал пари. Тя ги е взела. Като някаква стока, която са си разменили и са я пробутали на теб.
— Не! — Тя скочи. — Това е жестоко. Да, той й плати. Щеше да й плати, колкото и да бе поискала, за да си в безопасност.
— Тя каза, че е заради кариерата.
— Лъжа. — Приближи се и хвана ръцете на Ема. — Изслушай ме. Когато баща ти те доведе вкъщи, беше нервен, дори изплашен, но решен да направи това, което според него е правилно. Не заради проклетата кариера, а защото си негова дъщеря.
— И всеки път, когато сте ме поглеждали, сте виждали нея?
— Брайън — не. Брайън — никога. — Тя въздъхна, седна на дивана и прегърна Ема. — Може би в началото да е било така за мен. Но аз бях млада. Исусе, на същата възраст, на която си ти сега. Бяхме лудо влюбени, готвехме се за сватба. Бях бременна с Дарън. И изведнъж се появяваш ти — част от Брайън, с която нямах нищо общо. Бях уплашена. Може би дори съм била обидена. Истината е, че не исках да чувствам нищо към теб, освен известно съжаление. — Отдръпна се, но Бев я задържа за раменете. — Неочаквано и за самата мен аз разбрах, че те обичам като своя дъщеря.
Тогава Ема не издържа, отпусна глава върху рамото й и се разрида. Огъня пращеше в камината, а Бев галеше косата й.
— Съжалявам, детето ми. Толкова съжалявам, че през всичките тези години не бях с теб. Сега ти си голяма и аз пропуснах тази възможност завинаги.
— Мислех, че ме мразиш… заради Дарън.
— Не! О, не!
— Обвинявала си ме…
— Не! — Отдръпна се назад ужасена. — Господи, Ема! Ти беше дете. Аз обвинявах Брайън, но съм грешила. Обвинявах себе си и се моля да съм сгрешила. Но каквито и непростими неща да съм направила или мислила, теб никога не съм обвинявала.
— Аз го чух, че вика…
— Шшт! — Хвана ръцете й и ги вдигна до страните си. Ако знаеше, че Ема е страдала толкова. Само ако знаеше… Може би щеше да намери сили да преодолее болката си и да се посвети на другото дете. — Изслушай ме. Това беше най-ужасното, най-трагичното нещо в живота ми. Нахвърлих се върху хората, на които държах. След смъртта на Дарън, аз бях… Почти не знаех какво и къде съм. Непрекъснато мислех за самоубийство. О, Ема, имаше нещо в него… Понякога не вярвах, че аз съм го родила. И когато си отиде така внезапно, като че ли някой изтръгна сърцето ми. Отдала се на скръбта си, аз измених на другото си дете. И те загубих.
— Аз също го обичах. Толкова много!
— Знам. — Усмихна й се нежно. — О, знам.
— И теб. Ти ми липсваше, Бев!
— Мислех си, че няма да ми простиш и че няма да те видя отново.
Това я учуди. Да й прости! А Ема мислеше, че именно на нея няма да простят никога. След този разговор болката, която бе изпитвала през целия ден, изчезна и тя се усмихна.
— Когато бях малка, си мислех, че си най-красивата жена света. — Притисна бузата си до нейната. — И все още мисля така. Мога ли отново да те наричам „мама“?
Ема усети леката въздишка, когато Бев я прегърна силно.
— Почакай, имам нещо за теб!
Останала сама, бръкна в чантата си за кърпичка. Облегната на възглавниците, тя избърса очите си. Нейната майка винаги е била и ще бъде Бев. Може би това бе отговорът на въпроса, който толкова години я измъчваше.
— Запазих го заради теб — каза Бев, като се върна в стаята. — А може би съм го запазила заради себе си. Помагаше ми през много самотни нощи.
Извика радостно и скочи.
— Чарли!