Дочу гласа на баща си, ясен и оптимистичен, въпреки тъжните думи.
Тя слушаше поразена от изключителната хармоничност, която постигаха двамата с Джоно. Гласът на баща й галеше слуха й. Тъжните, безнадеждни стихове я разчувстваха.
„Но това е Бев“ — каза си тя. Той пееше за Бев. На Бев. Тя не откъсваше поглед от Брайън. Как не беше забелязала по-рано? Как не беше разбрала?
Той все още беше влюбен. Нито обиден, нито сърдит, но безнадеждно влюбен.
Забрави за всичко, когато присъедини гласа си към неговия.
Дори не забеляза, когато Джоно престана да пее. Импулсивно хвана ръката на баща си. Не усещаше, че очите й са насълзени. Гласовете и сърцата им се сляха.
Когато свършиха, тя допря ръката му до бузата си,
— Обичам те, татко.
Той докосна с устни нейните, опитвайки се да задържи сълзите си и извика:
— Да чуем записа.
След около час оркестрантите си тръгнаха. Изминаха шестдесет минути, преди Брайън да одобри записа. Ема наблюдаваше как баща й пълни голяма чаша с уиски и я пресуши, докато уточнява нещо със звукорежисьора. Не искаше да се разстройва от това, не сега, не когато беше почувствала болката му. Но не можеше спокойно да наблюдава как се налива с уиски.
Тръгна към банята, за да пооправи грима си. Споменаваха, че ще ходят в някакъв клуб. Въпреки умората щеше да отиде с тях, за да държи под око баща си.
Отвори вратата и се вкамени. Белите плочки бяха в кръв. Блъсна я отвратителната воня на кръв и повръщано. Отстъпи назад, спъна се и хукна към студиото.
— Татко!
Брайън държеше с една ръка чашата, а с другата се опитваше да навлече палтото си. Все още възбуден от успеха, той се усмихваше на Джоно, който разказваше нещо, но лицето му помръкна, когато видя Ема.
— Какво се е случило?
— В тоалетната. Бързо. — Повлече го със себе си. — Целите стени. Не… не мога да вляза там.
Тя остана навън, стиснала ръката на Джоно, а баща й отвори вратата и влезе.
— По дяволите! Огледа набързо и затръшна вратата. — Намери някой да почисти — извика на Пит. Опита се да отведе Ема в студиото.
— Да почисти? — Тя се отдръпна от него. — Татко, за Бога, по стените има кръв! Някой е ранен. Трябва…
— Вземи си палтото и да си вървим.
— Да вървим? Трябва да извикаме полиция или доктор, или…
— Успокой се, Ема — измърмори Пит. — Няма нужда от полиция.
— Няма нужда? — Обърна се към него, а след това и към баща си. — Трябва да я повикаме.
— Никого няма да викаме, а ти трябва да забравиш.
— Но…
— Това е Стиви. — Вбесен, Брайън я хвана за раменете и я обърна към ъгъла, където клюмаше Стиви. — Когато си слагаш венозни инжекции, не можеш да не загубиш кръв.
— Господи! — Отново си представи ужасната картина. — Сам ли си ги прави? Но той се самоубива.
— Сигурно.
— Но защо не направиш нещо?
— Какво, по дяволите, мислиш, че мога да направя? — Грабна палтото й и го хвърли върху раменете. — Животът си е негов.
— Как можеш да говориш така! — прошепна тя.
Пит докосна рамото й.
— Не обвинявай Брайън, Ема. Уморен е, казвам ти. Всички сме уморени. Веднага щом привършим албума, ще го убедим да отиде отново в болница.
— Щом свършите албума! О, да, разбира се, албума! — Възмутена, тя изкрещя на баща си: — Та той ти е приятел!
— Да, приятел ми е. — Трябваше ли да й обяснява колко пъти бе молил Стиви да потърси помощ, колко пъти го бе прикривал, като унищожаваше инжекциите и избърсваше кръвта. — Не можеш да разбереш, Ема.
— Не, не разбирам. Отивам си вкъщи — заяви тя.
— Ема… — Обърна се и загледа безпомощно Стиви.
— Хайде, върви — обади се П.М. и поизправи Стиви на крака. — Ще го закарам до леглото.
— Добре. — Брайън настигна Ема. Снегът беше спрял и луната хвърляше синкава светлина. Вдигна яката на палтото си, за да се предпази от острия вятър.
— Ема. — Сложи ръка на рамото й, но тя не се обърна. — Знам, че се разстрои, че е истински шок да видиш Стиви в такова състояние.
— Да. — Пое дълбоко дъх, преди да се обърне с лице към него. Очите й бяха съвсем светли. — Да, така е.
— Аз не се боцкам, Ема. Никога не съм го правил. За миг почувства облекчение.
— И всичко останало е наред?
Объркан, прокара ръка през косата си.
— Не казвам, че е наред. Това е действителността.
— Но не и моята действителност.
— Знам и се радвам. — Взе лицето й в ръце. — Ема, искам да те предпазя от всичко, което те наранява или огорчава.