Джоно също не го харесваше и непрекъснато подхвърляше иронични забележки за кожените панталони, и сребърните верижки, с които не се разделяше.
Но тяхното мнение нямаше никакво значение. Мариан бе влюбена.
Включи осветлението и изправи гърба си. През целия ден бе работила и сега изпитваше вълчи глад. Надяваше се, че Ръниън и хората от списание „Ролинг Стоун“ ще харесат снимките, които беше направила на „Девъстейшън“ в звукозаписното студио.
Тя търсеше в хладилника нещо за ядене, когато чу вратата на асансьора да се отваря.
— Надявам се да носиш нещо за ядене — извика тя. — Запасите са на привършване.
— Съжалявам.
Рязко се извърна, стресната от гласа на Блекпуул.
— Мислех, че е Мариан.
— Даде ми ключ. — Усмихна се и й го показа. — Ако знаех, че ще намеря гладна жена, щях да се отбия в някой магазин.
— Мариан има часове. — Ема погледна часовника си. — Скоро ще се върне.
— Не бързам. — Отиде до нея и надникна през рамото й. Тя веднага се отдръпна. — Трогателно — заяви той и се пресегна към английската бира, която Мариан купуваше за него. Отварачката бе закачена на стената.
Докато отваряше бирата си, заоглежда Ема. Косата й беше прибрана, за да не й пречи, докато работи. Смутена, тя си помисли, че джинсите й са много тесни, а тениската — огромна. Придърпа я, защото се беше свлякла от рамото й.
— Съжалявам, че не мога да ти предложа нищо друго.
Той се засмя и отпи.
— Не се безпокой. Смятай ме за член на семейството.
Присъствието му в мъничката кухня й беше неприятно.
Тръгна към вратата, той едва се отмести и телата им се докоснаха. Това я шокира, защото беше приятел на Мариан. Рязко се отдръпна, а той се изсмя.
— Притеснявам ли те, Ема?
— Не. — Не беше искрена. Опитваше се да не мисли за него като за мъж, по-точно не както една жена би мислила за мъж. Но бедрата му бяха дълги и стегнати, когато се докосна до тях. — Ще излизате ли с Мариан?
— Да — Имаше навик да минава с език по върха на зъбите си, преди да се усмихне, като човек, който предвкусва удоволствието от апетитно ястие. — Искаш ли да дойдеш с нас?
— Заета съм. — Веднъж бе отстъпила пред настояванията на Мариан и това й бе достатъчно. Не изпитваше никакво желание да се влачи от клуб на клуб, преследвана от нахалните фоторепортери.
— Не излизаш достатъчно, сладурче.
Когато той посегна към косата й, тя рязко се отдръпна.
— Имам работа.
— Като говорим за работа, готови ли са снимките, които ми направи?
— Да. Сега съхнат.
— Ще имаш ли нещо против, ако им хвърля един поглед?
Тя го поведе неспокойно към тъмната стаичка. „Не се страхувам от него“ — успокояваше се тя. Ако опитваше почвата, за да разбере дали й се иска да станат тройка, ще го постави веднага на място.
— Мисля, че ще останеш доволен — започна тя.
— Изискванията ми са големи, Еми.
Галеното име, с което я нарече, я накара да настръхне, но тя продължи:
— На снимките лицето ти излъчва меланхолия и арогантност.
Дъхът му топлеше врата й.
— Секси?
Инстинктивно потръпна.
— Някои жени вземат арогантността за секси.
— А ти?
— Не. — Тя посочи към снимките. — Ако има някоя, която ти харесва, мога да я издухам.
Той започна да съзерцава собствения си образ и заряза флирта. Снимките бяха правени тук в мансардата. Беше се съгласил и заради настояването на Мариан, и защото търсеше начин да изпробва чара си върху Ема. Предпочиташе млади, неопитни момичета, особено след раздялата с жена си. Тридесетгодишна, умна и истинска кучка, когато го заподозреше, често пъти с основание, в изневяра.
Мариан бе жизнерадостна, забавна и ненаситна в леглото — това му доставяше удоволствие. Но Ема, неопитната, тиха Ема, беше нещо друго. Чудеше се какво ще стане, ако успее да я освободи от студената й резервираност. Баща й сигурно ще побеснее. Блекпуул неведнъж си представяше и двете момичета в леглото си — разкошните им гъвкави тела. Мисълта, че Ема е девствена, само засилваше желанието му.
За момент се освободи от тези мисли и разгледа черно белите снимки.
— Мариан каза, че си талантлива, но аз мислех, че е пристрастна.