— Не. — Дори в малката стаичка Ема успяваше да стои по-далеч от него. — Аз съм добра.
Той се засмя. От гърления звук кожата й настръхна и тя се отдръпна още по-надалеч. По дяволите, беше секси. Физически я привличаше и същевременно имаше нещо в него, което я отблъскваше.
— Така е, сладурче. — Когато се обърна, тя усети лекия мирис, който се излъчваше от него на кожа от якето му, пот и лек дъх на бира. — Тихите води са най-опасни.
— Аз разбирам от работата си.
— Това е повече от работа. — Постави ръка на стената и препречи пътя й. Съществуваше известен риск и това го възбуждаше. — Фотографията е изкуство, нали? Артистът притежава по рождение неща, които липсват на другите хора. — Измъкна една фиба от косата й. Тя стоеше трепереща и замаяна, както заек, хванат в сноп светлина. — Знам. Артистите се разбират един друг. — Бавно измъкна друга фиба. — Ема, ти разбираш ли ме?
В отговор само поклати глава. Той се наведе бързо, зарови пръсти в косата й и силно притисна горещата си уста към нейната.
В началото дори не се опита да го отблъсне; по-късно щеше да се ненавижда за своята слабост. Той бе запален от нейната невинност. Езикът му се промъкна през разтворените й устни. Когато тя простена, ръцете му се плъзнаха под тениската и я хванаха за гърдите. Започна да ги мачка, а тя не можеше да си поеме дъх.
— Не. Недей!
Той се ухили. Съпротивата й запали у него истински пожар. Притисна се силно към нея. Тогава я обзе паника.
— Махни се!
Бореше се отчаяно, ноктите й дращеха кожата на якето му, а тялото й се съпротивляваше. Той я блъсна в стената, от което съдовете по полиците изтракаха. Изпита такъв ужас, че дори не бе в състояние да извика. Дръпна ципа на джинсите й и започна да ги смъква.
За миг я пусна. Тя се огледа, грабна ножиците и ги стисна с двете ръце.
— Не ме докосвай! — Гласът й беше леден и треперещ като ръцете, които държаха ножицата.
— Какво е това? — От дивия поглед разбра, че първо ще удари, а после ще съжалява за това. Що се отнася до девствеността — бил е прав. И му се искаше да е онзи, който ще я освободи от нея. — Защитаваш честта си? Само преди минута бе готова да се разделиш с нея.
Тя само поклати глава и насочи върховете на ножицата срещу него, когато той направи предпазлива стъпка напред.
— Излез оттук. Искам да се махнеш. Не се приближавай до мен отново, нито до Мариан. Когато й кажа…
— Нищо няма да й кажеш. — Той й се усмихна. — Ако го направиш, само ще загубиш приятелката си. Тя е влюбена в мен и ще повярва на това, което й кажа аз. Представи си — да съблазниш любовника на най-добрата си приятелка.
— Лъжливо копеле.
— Права си, мило Еми. А ти си фригидна. — Той взе бирата си и я изпи. А бях на твое разположение. Имаш проблеми, сладурче и то големи, но с повече секс, ще ги преодолееш. — С предизвикателна усмивка започна да се гали. — И повярвай ми, много съм добър в оная работа. Само попитай най-добрата си приятелка.
— Махай се!
— Не искаш да знаеш за това, нали? Сладкото малко католическо момиченце, измъчвано от греховни мисли, когато ни слуша горе с Мариан. Такива като теб искат да ги изнасилват, защото така могат да твърдят, че са невинни и през цялото време ще викат за още.
Ема стисна зъби и погледна там, където той продължаваше да се гали.
— Ако ме принудиш да ги употребя — каза тя тихо, — ще те кастрирам.
Със задоволство установи как лицето му побеля от страх. Той отстъпи с подигравателна усмивка, която предизвика капки пот по гърба й.
— Кучка.
— По-добре кучка, отколкото евнух — каза тя сравнително спокойно, въпреки че ножиците всеки миг щяха да паднат от безжизнените й пръсти.
Чуха да се отваря вратата на асансьора и се отдръпнаха.
— Ема! Ема, вкъщи ли си?
Блекпуул дръзко погледна към Ема.
— Ела насам, скъпа. Ема ми показва снимките.
— О, тя ги е проявила?
Той се обърна и излезе.
— Чаках те — чу го да казва с копринено мек глас.
— Не знаех, че ще бъдеш тук. — Задъхаността в гласа на Мариан й подсказа, че той я целува. Ема остави ножиците и притисна ръка към устните си. — Да разгледаме снимките.
— Не ти трябват снимките ми, когато съм при теб!
— Робърт… — Протестът на Мариан завърши с приглушен стон. — Но Ема…
— Не се безпокои. Тя е заета. Цял ден съм очаквал да те взема в ръцете си.
Ема не помръдна от мястото си, докато мърморенията и шепотът не изчезнаха по стълбището. После тихо затвори вратата на тъмната стаичка. Не искаше да слуша. Краката й трепереха. Седна на стола, след това сви крака и ги опря в гърдите си.
Мисълта, че я бе докосвал, предизвика у нея отвращение. Но най-ужасното бе, че за момент бе изпитала удоволствие. Затова го мразеше. Мразеше и себе си.