— В Париж. — Погледна часовника си. — Може би е още в самолета. Една година ще учи там.
Погледът му се насочи към фотографиите по отсрещната стена.
— Видях фото есето ти за Баришников.
— Изключително преживяване. Не можах да повярвам, когато Ръниън ми възложи поръчката.
— И корицата на албума. — Отпи от коняка.
— Не си видял новата. — Гласът й бе спокоен, но очите й го гледаха с тревога. — Ще се появи в края на седмицата. Разбира се, и музиката не е лоша.
Ема видя как пръстите му побеляха, докато стискаше чашата.
— Добре ли е Джоно?
— Отлично. Мисля, че са го убедили да направи клип за „Маями Вайс“… Сигурно ще ти се обади.
— Да. — Отпи отново. — Значи не е в града.
— Не, в Лондон е. — Оперната певица започна да се разпява. — Готвят се за турне. И аз ще бъда с тях. Заминавам вдругиден.
— Ще го видиш ли?
— Да, след два дни. Толкова неща трябва да се свършат, преди да тръгнем. Люк, какво има?
Той поклати глава. Внимателно постави чашата и бръкна в якето си. Извади обикновен бял плик и го подаде на Ема.
— Би ли му дала това от мен?
— Разбира се.
— Веднага щом го видиш.
— Да, щом искаш. — Посегна да го сложи на масата, но срещна погледа му. — Ще го сложа в куфара си. — Седеше загледан през прозореца. Като се върна в стаята, се бе изправил, стиснал с две ръце празната чаша. Щеше да му каже нещо, но той се олюля, изпусна чашата и тя стана на парчета. Спусна се към него и се напрегна, за да поеме тежестта му. Крехкостта на тялото му я порази.
— Седни. Трябва да седнеш. Болен си. — Коленичи на възглавницата до него, сложи ръка на челото му, а той изтощено затвори очи. — Струва ми се, че имаш температура. Ще те заведа на лекар.
— Не. — Отпусна глава назад. Очите му потъмняха от гняв. — Бил съм на лекар. При толкова лекари!
— Трябва да се храниш — каза тя твърдо. — Изглеждаш като че ли не си ял цяла седмица. Нека да направя…
— Ема. — Грабна ръката й. Тя се досети. Виждаше по лицето й, че вече е разбрала, но не иска да повярва. Отначало и той отказваше до повярва. — Аз умирам — изрече го съвсем спокойно. — Болен съм от СПИН.
— Не! — Пръстите й се впиха в неговите. — О, Господи, не!
— Знам от седмици… всъщност от месеци — призна си той с въздишка. — Отначало мислех, че съм настинал, че е грип. Нямах смелост да отида на лекар. Е, налагаше се да го направя. Не повярвах на първата диагноза, на втората, на третата… — Засмя се, притвори очи отново. — Има неща, от които не можеш да избягаш.
— Непрекъснато откриват нови лекарства. — Обезумяла, тя притисна ръката му до бузата си. — Чела съм в списанията.
— Опитал съм с какво ли не. Има дни, в които се чувствам съвсем добре.
— Но нали има клиники.
— Не мога да прекарам времето, което ми остава, в клиника. Продадох къщата, така че имам малко пари. Ще си наема апартамент в хотел „Плаца“. Ще ходя на театър, на кино, в музеи. Всички онези неща, за които нямах време през последните няколко години. — Засмя се отново, докосвайки с пръст бузата й. — Съжалявам за чашата.
— Не се притеснявай.
— Изглеждаше като старинна ирландска чаша — извинително прошепна той. — Винаги си имала стил, Ема. Не плачи! — Гласът му бе спокоен. Извърна се, за да не гледа сълзите й.
— Ще събера парчетата.
— Недей. — Сграбчи ръката й. Толкова много се нуждаеше от някого, който да държи ръката му. — Просто поседи до мен.
— Добре. Люк, не се предавай. Всеки ден откриват нови лекарства. Ох, толкова е банално! — каза отчаяно. Опря ръката му до бузата си. — Сигурно ще намерят лекарство. Длъжни са.
Той не отговори. Тя търсеше утешение, което не можеше да й даде. Как би могъл да й обясни какво почувства, когато му съобщиха резултатите. Щеше ли да разбере страха, яростта, унижението и отчаянието? Когато се разболя от пневмония преди седмици, хората от екипа на линейката се страхуваха да го докоснат. Изолираха го от хората, от състраданието, от надеждата.
Тя беше първата, която го докосваше и страдаше за него. И той не можеше да й обясни.
— Когато видиш Джоно, не му казвай как съм изглеждал.
— Няма.
Това като че ли му подейства успокоително. Ръката му се отпусна.
— Помниш ли, когато се опитвах да те науча да готвиш?
— Да. Каза ми, че аз съм безнадеждна, но Мариан е направо некадърна.
— Все пак се научи да приготвяш спагети.
— И още ги правя всяка седмица.
Той се разплака; сълзите се стичаха от затворените му клепачи.
— Защо не се откажеш от „Плаца“ за известно време и да останеш тук? — Когато поклати глава, тя продължи: — Поне тази нощ. Само тази нощ. Чувствам се толкова самотна без Мариан. Ще видиш какъв сос приготвям за спагети.