Той покри лицето си с ръце и дълго плака, а тя седеше до него.
Когато самолетът се приземи на Хийтроу, валеше тих пролетен дъжд. С фотоапарата през рамо тя мина през контролата. Посрещна я Джоно и шумно я целуна.
— Пит ще се погрижи за багажа ти — каза той и я поведе към изхода.
— Напомни ми да му целуна копитото.
Когато спряха пред една лимузина, Ема го погледна изненадано.
— Ненавиждам автобусите за летището — заяви претенциозно Джоно. След като се настаниха вътре, той напълни две чаши с пепси и й подаде пакет чипс. — Между другото така може и да се яде. Как се справи с полета?
— С „Драмамин“ и молитви. — Отвори пакета с чипса. Яденето в самолета беше лукс, който стомахът й не понасяше.
— Не се притеснявай. Запасил съм се и за двама ни за турнето.
— Щастлива съм, че ще бъдеш с мен по време на полет. Не можеше да издържа повече, пресегна се и спусна стъклото между тях и шофьора.
— Благодаря ти, че откликна на молбата ми и дойде да ме посрещнеш.
— Предполагам, че е имало причина.
— Да. Би ли ми дал цигара? Извади две и ги запали.
— Сериозно ли е?
— Много. — Вдъхна дълбоко дима. — Люк дойде да ме види преди два дни.
— В Ню Йорк ли е?
— Да… Вечеряхме заедно.
— Чудесно. Как е той?
Ема извади плика от чантата си.
— Помоли ме да ти предам това.
Обърна се и се загледа през прозореца, а той отвори плика. Прочете го мълчаливо. Чуваха се само тихият шум на мотора, леките потропвания на дъжда и Шопеновият прелюд от колоните. След известно време се осмели и погледна отново към Джоно.
Той седеше с невиждащ поглед. Писмото лежеше на скута му. Когато погледите им се срещнаха, сърцето я заболя.
— Ти знаеш?
— Да, той ми каза. — Взе ръката му в своите. — Мъчно ми е, Джоно. Много ми е мъчно.
— Притеснявал се е за мен. — Джоно погледна към писмото и прошепна: — Иска да се тестувам. И… ме уверява, че ще мълчи за връзката ни. Исусе! Той умира, а ме успокоява, че репутацията ми няма да пострада.
— За него е имало значение.
Гърлото му пресъхна. Едва се сдържа да не се разридае и още веднъж дръпна силно от цигарата.
— Аз държах на него. По дяволите! Сега той умира и какво мога да му кажа? Благодаря ти, приятел. Много спортсменско от твоя страна да занесеш тайната ни в гроба.
— Джоно, недей! За него е важно да го направи по този начин. Той е… Люк се опитва да си направи равносметка.
— Проклет, шибан живот! — Безсилна ярост и мъка кипяха в него. И на нищо не можеше да си го излее. Да проклина болестта, беше равносилно да проклина съдбата, че е такъв, какъвто е. Докато палеше друга цигара, ръката му трепереше. — Бях си уредил много дискретно тестуване преди около шест месеца. Аз съм здрав. — Пое дълбоко дима и смачка писмото. — Нямам проблеми с имунната си система. Не. Там проблеми нямам.
Тя го разбра и започна да го успокоява.
— Глупаво е да се чувстваш виновен, че ти си здрав.
— Това не е справедливо, Ема. — Внимателно изглади писмото, след това го сгъна и го пъхна в джоба си. — Къде е шибаната справедливост?
— Не знам. — Сложи глава на рамото му. — Когато убиха Дарън, бях твърде малка, за да си задам подобен въпрос. Но оттогава до днес съм си го задавала стотици пъти. Защо хората, които обичаме, умират, а ние — не? Монахините казваха, че такава е волята на Бога.
— Това не е отговорът.
— Не, не е. — Попита се как да постъпи. Разбра, че през цялото време е искала да му каже. — Люк е в Ню Йорк. Отседнал е в „Плаца“ за няколко седмици. Не искаше да ти казвам.
— Благодаря.
Когато колата спря пред къщата на баща й, Джоно я целуна.
— Кажи на Брайън… кажи му истината. Ще се върна след два дни.
— Добре. — Лимузината изчезна в мъглата и дъжда.
Глава 26
Ема сложи специален обектив на фотоапарата си и се сви до сцената в зала „Паладиум“ в Лондон. Снимките, които успя да направи досега, я задоволяваха и тя дори промени работния си график, за да си остави време за проявяване.
Но сега снимаше празната сцена, инструментите и кабелите, оставени така, защото групата имаше един час почивка. Електрически пиана, валдхорни, дори роял. Това, което я интересуваше сега, което искаше да обезсмърти по свой начин, бяха предметите, съпровождащи „правенето“ на музика.
Старата, свещена „Мартин“ я накара да се замисли за Стиви — износен и блестящ, също както инструмента, с който не се разделяше почти от двадесет години. Ремъкът беше последният й коледен подарък за него.
Баскитарата на Джоно беше синьозелена. На поставката до стария „Мартин“ тя изглеждаше лекомислена и наивна. Като самия човек — способен, умен инструмент, скрит зад странно лустро.