На ударните на П.М. беше изписано името на състава. Отдалеч изглеждаха съвсем обикновени. Но отблизо се виждаше сложната връзка между барабана, малкото барабанче и цимбала. Три чифта палки. П.М. и досега поддържаше сам хромовия блясък на инструментите.
И накрая обичаната от баща й „Гибсън“. Съвсем обикновена китара с прост, черен ремък. Никакви украшения, никакви шарении. Но дървото проблясваше като злато. А дръпнеше ли струните, звукът й можеше да те разплаче.
Ема свали фотоапарата и погали с ръка грифа на китарата. Ръката й се дръпна моментално назад, когато чу музиката. За миг дори помисли, че от докосването китарата е оживяла. Осъзна, че това е невъзможно и се огледа наоколо. Наистина се чуваше музика и звучеше като магия. Тихо премина по сцената.
Видя го, че седи с кръстосани крака на пода пред гримьорната. Музиката се носеше мистично в коридора. Дълги пръсти галеха струните, плъзгаха се любовно по тях, а той пееше тихо, за себе си.
Гласът беше топъл и нежен. Както се бе навел над китарата, тъмно русата коса почти закриваше лицето му. Тя клекна и вдигна фотоапарата. Когато чу изщракването, той вдигна глава.
— Извинявайте. Нямах намерение да ви прекъсвам.
Очите му бяха пъстри със златисти точици. Загледаха се в нейните. Лицето подхождаше на гласа му. Гладко, бледо, с дълги ресници. Пълните, красиво оформени устни се разтвориха „Срамежливо“ помисли си тя.
— Никой мъж не би съжалил, че красавица като теб го е прекъснала. — Продължаваше да дърпа струните на китарата и я разглеждаше. Като разсеяна милувка. Беше я срещал и преди това, но за пръв път имаше късмет да я разгледа отблизо. Косата й бе на конска опашка, така фините й черти се открояваха съвсем ясно.
— Здравейте. Аз съм Дру Латимър.
— Здравейте… О, разбира се, трябваше да ви позная. — И вероятно щеше да го познае, ако не беше толкова развълнувана. — Солистът на „Бърдкейдж Уок“. Харесвам музиката ви.
— Благодаря. — Хвана ръката й и я задържа, докато тя коленичи до него. Снимането хоби ли е, или професия?
— И двете. — Той продължаваше да я гледа и пулсът й заби учестено. — Надявам се, че нямате нищо против, че ви снимах? Чух ви да свирите.
— Радвам се. Защо не вечеряте с мен тази вечер и ще направите стотици?
— Дори аз не правя толкова много, когато ям — засмя се тя.
— Тогава оставете фотоапарата.
Страхуваше се да не заекне.
— Имам работа.
— А какво ще кажете за закуска или обед? Или шоколад?
Тя се засмя и се изправи.
— Случайно знам, че времето не би ви стигнало дори за шоколад. Вие ще откриете концерта на „Девъстейшън“ утре вечер.
Той не пускаше ръката й, нямаше намерение да я остави да си отиде.
— А ако ви вкарам на шоуто и след това отидем да пийнем някъде?
— Аз така или иначе ще бъда на шоуто.
— Добре, значи ще трябва да убия някого? — С едната ръка държеше китарата си, а с другата — нейната. През разкопчаната му дънкова риза се виждаше светла кожа. Изправи се до нея. — Няма да ме оставите в навечерието на големия ми шанс, нали? Нужна ми е морална подкрепа.
— Ще се справите великолепно.
Стисна ръката й по-силно, когато тя се опита да тръгне.
— Господи, знам, че звучи изтъркано, но е истина. Вие сте най-красивата жена, която някога съм виждал.
Поласкана и развълнувана, тя се опитваше да отдръпне ръката си.
— Трябва по-често да излизате между хора.
Усмихна й се прелъстително.
— Добре. Къде искате да отидете?
Отдръпна се отново, обзета от паника. Чуваше гласове и шумове от сцената, където музикантите заемаха местата си.
— Наистина трябва да се връщам.
— Поне ми кажете името си. — Прокара палец по кокалчетата на пръстите й, от което й се подкосиха краката. — На един мъж е позволено да узнае името на жената, която е пленила сърцето му.
— Аз съм Ема. Ема Макавой.
— О, Господи! — Той потрепера и отпусна ръцете си. — Съжалявам, въобще не съм предполагал. Исусе, чувствам се като нищожество.
— Защо?
Впи пръсти в косата си и след това ги отпусна.
— Дъщерята на Брайън Макавой, а аз левашки се опитва да я свалям.
— Не мисля, че е левашко — измърмори тя, а когато очите им се срещнаха отново, се покашля. — Трябва да си вървя. Беше… приятно да се запознаем.
— Ема. — Замълча, доволен, че тя се поколеба и се обърна. — Може би през следващите десет седмици ще намерите време за шоколада.