Във вътрешния заграден двор имаше разкошна палма и тропически храсталаци, един-два големи груби камъка, домъкнати безплатно от пустинята, но струващи на клиента по 250 долара парчето. От банята, чийто разкош съвсем не беше преувеличен от Линда, се излизаше направо в закрития двор, от който пък се минаваше за басейна, оттам в други два двора — вътрешен и външен. Килимът в гостната беше бледосив, а органът бе вграден в бара срещуположно на клавиатурата.
Това направо ме гръмна. Освен всичко имаше и канапета в тон с килима, кресла в контрастни цветове и на два метра от стената гигантска камина с надвиснал отдушник. Китайски скрин, който ми се видя истински, на стената — три инкрустирани китайски дракона. Едната стена беше изцяло стъклена, другите — тухлени, до метър и половина височина в тон с килима, а от там на горе — стъкло.
Ваната в банята беше вградена в пода, със стъпала, а гардеробите имаха плъзгащи се врати и биха побрали всичко, за което могат да се сетят десетина абитуриентки.
Холивудското легло в голямата спалня ставаше спокойно за четирима. Килимът — бледосин, а нощните лампи — монтирани върху японски статуетки.
Влязохме в спалнята за гости. Две легла персон и половина, баня със същото огромно огледало над тоалетката и козметични препарати, парфюми и господ знае какво още за четири-петстотин долара върху други три огледални полици.
Остана кухнята. Входът й — препречен от бар, над него вграден шкаф с двайсетина вида чаши — за коктейл, за уиски, за вино, по-нататък газова печка, но без фурна — фурните бяха до отсрещната стена, и то две, електрически, плюс електрически грил, бездънен хладилник и камера. Масата за закуска беше с плот от грапаво стъкло и обемни удобни кресла от трите страни — четвъртата се заемаше от вградено канапе. Включих вентилатора на отдушника. Бавният му, мощен въртеж почти не издаде звук.
— Прекалено е разкошно за мен — заявих. — Дай да се разведем.
— Я свиквай! Това е нищо в сравнение с къщата, която ще си построим. Някои от вещите са твърде претенциозни, но поне не можеш да се оплачеш, че мебелировката е оскъдна.
— Къде ще спи пуделът, в гостната спалня или при нас? И какъв цвят ще е пижамата му?
— Престани!
— След всичко това ще се наложи да избърша прахта в кантората. Иначе ще се чувствувам непълноценен.
— Никаква кантора няма да имаш, глупчо! За какво мислиш, че съм се омъжила за теб?
— Ела в спалнята да ти разкажа.
— Недей, трябва да разопаковаме багажа.
— Тино сто на сто вече се е заел с това. Личи, че си познава работата. Трябва да го питам дали няма нещо против да му казвам Тино.
— Той може да разопакова, но няма да знае къде да ми нареди нещата. Много съм взискателна.
— Дай да се скараме за гардеробите, кой на кого да бъде. След това ще се сборичкаме и…
— И ще вземем душ, ще поплуваме и ще обядваме рано. Умирам от глад.
— Ти обядвай, аз ще сляза в града да се огледам за кантора. Все ще има и за мен работа в Пудъл Спрингс. Хората са паралии и може да падне нещо.
— Мразя те. Не ми е ясно защо се омъжих за теб. Само защото ми се молеше.
Сграбчих я и я притиснах до себе си. Бавно прокарах устни по веждите и миглите й, дълги и гъделичкащи. Преминах към носа и бузите, накрая устните. Отначало просто уста, сетне стрелкащ се език, дълга въздишка и двама души, тъй близко един до друг, че повече няма накъде.
— Прехвърлих на твое име един милион долара, прави с тях каквото искаш — прошепна тя.
— Каква мила, благородна постъпка. Знаеш, че няма да ги докосна.
— Как ще я караме, Фил?
— Трябва да се оправяме някак си. Няма да е лесно. Но и аз нямам намерение да бъда господин Лоринг.
— С други думи няма да те променя.
— Наистина ли ти се иска да ме превърнеш в мъркащо коте?
— Не. Не се омъжих за теб, защото имам много пари, а ти никакви. Омъжих се, защото те обичам, а най-много ми харесва това, че не ти пука за никого — дори за мен Не искам да те купувам, скъпи, само ще се опитам да те направя щастлив.
— Аз пък искам ти да си щастлива, но не ми е ясно как да го постигна. Нямам достатъчно карти в ръката си. Бедняк, женен за богаташка. Не знам как да се държа. Е едно обаче съм сигурен — колкото и да е никаква кантората ми, там станах това, което. съм. И там ще съм това, което искам да бъда.
Чу се тихо промърморване и на прага с поклон се появи Аугустино с угодническа усмивка на изисканата уста.
— В колко часа желае да обядва мадам?
— Може ли да те наричам Тино? — попитах аз. — За по-кратко.
— Разбира се, господине.
— Благодаря. А госпожа Марлоу не е мадам. Тя е просто госпожа Марлоу.