— Не познавам Лола Фейтфул — изрече накрая.
— Значи ви интересува кой е убиецът.
— Ченгетата са се спрели на фотографа.
— Ченгетата се спират на очевидното. И в повечето случаи са прави.
— И твоят избор ли пада върху него?
— Не.
— Защо?
— Не ми прилича на убиец.
— Това ли е всичко?
— Аха.
— Бил ли си полицай?
— Да. Но вече не съм. Полицаите не могат да решат подобно нещо — че даден човек не прилича на убиец. Те са видели прекалено много садисти, които приличат на певци от църковен хор. Те нямат време да се замислят кой на какво прилича. Принудени са да хвърлят всичко в ситото и да гледат какво остава на дъното.
— Виждаш ми се прекалено романтичен, Марлоу.
— За разлика от вас, господин Блакстоун.
— Рядко ми се случва.
— Знаете ли, че познавам дъщеря ви?
Нищо не каза. Изглежда по този начин изразяваше учудване.
— Не, не знаех.
— Омъжена е за въпросния фотограф.
Стаята заглъхна откъм всякакъв звук, ако не броим въздуха, който старият издиша през носа. Това бе кротка въздишка. След нея тишина. Рискувах, като му го казах. Може би не знаеше за връзката между Лес и Лари. Ако повярвам в това, със същия успех мога да вярвам в Дядо Мраз. Рано или късно щеше да научи, че познавам Мюриъл, Лес и Лари, и ако беше опасно да му го казвам сега, щеше да е дваж по-опасно да разбере, че крия от него. Усетих зад гърба си присъствието на Гарсия, с моя пистолет в джоба.
Блакстоун остави върху писалището идиотската си лула, подложи възлести ръце под брадата си и ме погледна.
— Господин Марлоу, може би трябва все пак да пийнем по чашка.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Седях в едно от зелените кожени кресла.
— Лес дължи пари на един човек — започнах разказа си.
Пиех голям скоч със сода. Уискито беше от тумбесто кристално шише, а содата от сифон. Блакстоун пиеше същото. Гарсия не ни правеше компания. Стоеше облегнат на стената до бара, сякаш времето е спряло и ще потече отново само ако той му нареди. Не че слушаше или не слушаше. Просто съществуваше там до бара в пълно безразличие.
— И този човек ме нае да издиря Лес — продължих аз.
— Кой е той?
Поклатих глава.
— Клиентът ми има правото да остане анонимен.
— Къде по дяволите смяташ, че се намираш, Марлоу! Да не си в съда?
— В моя бизнес нямам кой знае какво да предложа на клиента освен малко здрави мускули, малко дързост и известна доза анонимност. — Кръстосах крака и подпрях чашата върху коляното си. — Ако ще продължа като частен детектив, няма да тръгна да споделям с всеки срещнат.
— Едва ли можеш да ме наречеш всеки срещнат.
— Е, да — вие сте гражданин и половина. Стълб на обществото или каквото е останало от него. Бас държа, че сте член на сума управителни съвети. — Той кимна. — Затова една крачка не правите без Еди зад гърба си.
— Човек печели врагове, Марлоу.
— А Еди се грижи за тях.
— При необходимост.
— Не се и съмнявам. — Гарсия не помръдна вежда. Ако питаха него, със същия успех можехме да обсъждаме тазгодишната царевична реколта, толкова го интересуваше. — Както и да е — сръбнах аз от скоча. Небцето ми самичко го попиваше и нежно го разпределяше по целия организъм. Спечеленото от мен за една седмица едва ли би стигнало за една бутилка. — На пръв поглед всичко изглеждаше просто.
— Само дето не беше — допълни Блакстоун.
— Не, не беше. Започнах от жена му, вашата дъщеря. Тя ми каза, че снимал за някаква филмова продукция. Докато бях в къщата й, видях снимката на фотомодел, надписана от Лес, и познах жената.
— Проверил си във филмовата компания — продължи Блакстоун вместо мен. — Те не са и чували за него. Навестил си фотомодела. И тя не е чувала името му.
— Еди добре си е уплътнил времето. — Старият само близна от уискито. Тогава се върнах в къщата му и я претърсих.
— Претърсил си къщата на дъщеря ми.
— А може да е ваша. Хващам се на бас, че не е купувана с парите на Лес.
— Аз й я подарих.
Само кимнах.
— В чекмеджето му открих квитанция за платена паркингова глоба, тръгнах по следата, попаднах на адреса и там се оказа, че живее фотограф на име Лари Виктор. Той заяви, че познавал Лес, но Лес бил напуснал страната. Проследих го до един бар и го видях да се кара с Лола Фейтфул. Върнах се да претърся студиото му.
Блакстоун ме прекъсна:
— Защо?
— Защо не? Друга нишка нямах. Той самият призна, че познава Валънтайн. — Поредното кимване. — Още с влизането видях Лола. Половината й мозък размазан по пода.
— А този Лари?