— Този Лари е Валънтайн. С перука и контактни лещи.
— Къде е сега?
— Не знам.
— Е, доста нещо си научил, но не е достатъчно. Разбра ли защо Валънтайн се прави на Виктор?
— Или обратното. Не, не разбрах.
Блакстоун кимна.
— Две неща ме интересуват — продължих аз, отпих още една глътка и изчаках да й се насладя на вкуса й. — Първо, защо търсите Валънтайн, и второ, защо сте наредили на Гарсия да следи къщата на Лола?
— Виждам, че играеш с открити карти, Марлоу, поне донякъде. Търся Валънтайн, защото се запиля нанякъде и дъщеря ми се тревожи. А що се отнася до Лола Фейтфул, жена със същото име се опитала да изнудва дъщеря ми.
— С какъв коз?
Той поклати глава.
— Дъщеря ми отказа да сподели, а и аз не питах. Само й казах, че ще накарам Еди да поговори с Лола. Еди беше по работа за ден-два и като се върна, отиде да се види с тази Лола, но научил, че е убита. — Блакстоун отпи от скоча — вкусът, изглежда, не го впечатли. Беше му свикнал. — Сега разбираш защо се интересувам от нея.
— А дъщеря ви?
— Само й съобщих, че жената е умряла. Не съм й задавал въпроси.
Замълчахме, като само отпивахме от уискито и се питахме какви ли са намеренията на другия. Накрая казах:
— Какво ви е мнението за Лес Валънтайн, господин Блакстоун?
Той улови чашата с две ръце, между дланите, загледа се в нея и бавно взе да я върти, като че ли й се възхищаваше от всички ъгли. Бавно вдиша през носа и още по-бавно издиша.
— Лъжец, женкар, крадец на дребно, опортюнист, глупак, загубен комарджия, който вероятно не може да се контролира, и изобщо мъж с гръбнак като стебло на глухарче. Обаче дъщеря ми го обича. И докато го обича, той за мен е благороден рицар. Ще го крепя. Ще неутрализирам всеки, който му желае злото. Докато е женен за нея, той е член на семейството ми.
— Въпреки, че е пълен непрокопсаник.
— Като баща не съм кой знае какво, Марлоу. Имам една единствена дъщеря. Майка й отдавна почина. Угаждам на всички прищевки на момичето си, тласкан по всяка вероятност от себичност. Щом се е омъжила за непрокопсаник, ще го търпя и толкоз.
— Непрокопсаникът си е удома. Аз лично го откарах.
— Значи не си ми казал всичко.
— Не съм и твърдял такова нещо.
— Интересен човек си ти, Марлоу. Нямаше да ми кажеш, докато не разбереш как ще реагирам.
Премълчах.
— Възхищавам се на такава постъпка. Но внимавай да не объркаш възхитата с търпението. Мога да ти видя сметката само с едно кимване на главата. И ще го направя, ако е в мой интерес.
— Няма нищо по-лесно от това да видиш някому сметката, господин Блакстоун. И ако човек си даде сметка за това, всичко си отива на мястото.
— Къде го откри?
— Беше в студиото си. Казах му, че полицията всеки момент ще довтаса и той тръгна подире ми.
— Къде е бил през цялото време?
Свих рамене.
— Не ми каза.
Старецът допря устни до ръба на чашата, откри, че е празна, и махна към Гарсия без да го погледне. Еди тутакси довтаса с шишето и сифона. Погледна и мен, но аз поклатих глава. Той се върна отново при бара.
— Внимавай, Марлоу. Не обичам игрите. Много внимавай.
— Ще внимавам. Нали може от време на време да си бъркам в носа?
— Откарай го у тях, Еди. Като пристигнете, върни му пистолета.
— Предпочитам да ме закара у Лола — намесих се аз. — Не успях да претърся всичко.
Блакстоун почти се усмихна.
— Където иска, там го остави, Еди.
Този път Джей Дий караше, а ние с Еди бяхме отзад. Когато стигнахме Кенмор, той бръкна в джоба си и извади моя пистолет. Джей Дий спря пред къщата на Лола. Отвътре не се чуваше нищо. Улицата тънеше в мрак. Точно над главите ни просветваше бледа луна. Гарсия ми подаде пищова.
— Голяма работа си, Марлоу — рече на прощаване. — Не мога да ти го отрека.
Прибрах оръжието в кобура под мишницата си и излязох от колата.
Джей Дий даде леко газ, а аз стрелях подире им — с присвити пръсти и протегнат показалец.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Когато излязох от къщата на Лола, часовникът ми показваше на лунната светлина три и трийсет и седем. Нищо не бях намерил, но пък от друга страна, никой не се появи да ме заплашва с пистолет. Беше прекалено късно, за да се прибирам у дома. Бавно подкарах колата напосоки. Холивуд пустееше, къщите изглеждаха безоки и безлюдни, лунните отблясъци променяха цветовете. Будни бяха само неоновите светлини по Сънсет. Те са винаги будни. Ярки, обилни и неискрени, изпълнени с холивудски обещания. Дните идват и си отиват. Неонът остава.
Опитвах се да проумея защо съм там, насред Сънсет, самичък, посред нощ, потънал в размисли за неоновата светлина. Имах си клиент, но той сто на сто не ми плащаше, за да оправям бакиите на Валънтайн и да издирвам убиеца на Лола. От доста време не бях спал, нито ял, а въздействието на ръженото уиски вместо обяд и скоча вместо вечеря бе преминало, та сега се чувствах като бездомник, чието място си е на булевард „Сънсет“ в три и половина през нощта. У дома си имах прелестна жена в удобно легло, спяща с една ръка преметната през челото, устата леко отворена. Ако се пъхна сега до нея, тя ще се претърколи към мен и ще ме прегърне с другата ръка.